Читать «Радост» онлайн - страница 100

Райърсън се изкашля.

— Канех се да ти кажа, Джини. Мисля, че намерих собственика. Тази сутрин получих съобщение от бижутера, който е изготвил оценката. Страхувам се, че гривната принадлежи на господин и госпожа Джордж Грантуърт от Сан Франциско. Следобед ще им позвъня.

Вирджиния със съжаление въздъхна.

— Откъдето дошло, там и отишло. Беше ми приятно да я притежавам за известно време. — Тя се развесели. — Знаеш ли, доста съм любопитна кои са тези Грантуърт.

Деби сбръчка нос.

— Защо?

— Защото тази гривна е много специална. Иска ми се да видя що за хора са собствениците й.

— Това е просто едно бижу — отбеляза Деби. — Красиво бижу, признавам, но…

— Не е само бижу — намеси се Вирджиния. Тя погледна към Райърсън. Той й се усмихна с поглед.

— Не — тихо рече. — Не е просто едно бижу. Ще отидем заедно да го върнем на семейство Грантуърт, лично. И аз съм любопитен.

Джордж и Хенриета Грантуърт се развълнуваха, когато разбраха, че гривната се е намерила. Те също нямаха търпение да се срещнат с двойката, у която се намираше сега. Следващата събота Вирджиния и Райърсън взеха сутрешния полет до Сан Франциско. Таксито ги заведе пред стара, елегантна викторианска къща, разположена в скъпия квартал „Пасифик Хайтс“.

— Наистина изглежда като подходящото място за гривната, нали? — отбеляза Вирджиния замислено, докато вървеше по стъпалата до Райърсън. Бяха открили законните притежатели на бижуто. До този момент тя се надяваше, че има грешка.

— Страхувам се, че е така — измърмори Райърсън и натисна звънеца. — Погледни на нещата от тази им страна. Ще се почувстваме добродетелни, че сме постъпили така.

— Колко скучно. — Вирджиния се усмихна лукаво. — Едно от нещата, на които се радвах напоследък, е, че не съм толкова добродетелна.

— Безсрамница.

— Взела съм червеното боди за довечера — прошепна тя.

Очите на Райърсън светнаха. Тъкмо щеше да каже нещо, когато се отвори вратата и на прага застана спретната, дружелюбна жена в домашна рокля и престилка. Тя въпросително ги погледна.

— Да?

— Вирджиния Мидълбрук и Ей Си Райърсън. Дойдохме да се видим с господин и госпожа Грантуърт. Те ни очакват. — Райърсън я погледна с най-насърчителната си усмивка.

— О, да. Очакват ви във всекидневната. Влезте.

Двама души станаха, за да поздравят Вирджиния и Райърсън, когато последните влязоха в красиво реставрираната викторианска стая. Вирджиния веднага ги хареса. Ако трябваше да връща гривната на някого, то това бяха тези двама души тук. Тя внимателно ги разгледа, докато се представяха.

Хенриета Грантуърт беше на около седемдесет, но от нея лъхаше елегантност, която няма възраст. Очевидно беше, че през целия си живот е била красавица. Сребристите коси бяха свити на кок, а сините й очи изпълнени с чар и интелигентност.

Съпругът й беше достолепен мъж, с няколко години по-възрастен от нея. Вирджиния си помисли, че сигурно е на около осемдесет, но в поведението му прозираше увереност, присъща на много по-младите мъже. Оредялата му коса някога е била черна, а тъмните му очи бяха будни и проницателни. Той протегна ръка към Райърсън с явно удоволствие.