Читать «В земята пламък се крие» онлайн - страница 279

— Слаба надежда — отвърна Кърр, — но не можем да вървим повече.

Първият допир на зората ги изтръгна от неспокойна дрямка, изпълнена със сънища на провал и загуба. Кърр нервно огледа платото, но и на север, и на юг нямаше следа от преследвачите. След като споделиха студена закуска от нищожните си припаси, Аркимм провлачиха крак на север, походката им наподобяваща тази на обречени, отиващи към мястото за екзекуция. През този и през следващия ден не видяха и следа от Аркоса и хората му, ала жегата и жаждата ги измъчваха неимоверно — твърде малко потоци и никаква сянка не раздираха ширналата се равина. На места пътниците едва се движеха.

Те Туахангата изглеждаше най-разтревожен от всички. Макар физически той, заедно с Беладона и принц Уизаго, да бяха най-незасегнати от горещината — с изключение на Ахтал, разбира се — боецът от Мъглата очевидно се измъчваше от нещо.

— Това ми напомня за… има нещо, което трябва да си спомня.

— Какво е то? — запита Уизаго.

Те Туахангата се обърна към противника си и се намръщи, заслонявайки вдлъбнатите си очи от следобедното слънце.

— Не мога да си спомня — рече той.

Уизаго гледаше край него, на юг, напрегнато взирайки се в маранята.

— Вероятно бихме могли да запитаме Аркоса на Немохайм? — тихо рече принцът.

Осем глави се извъртяха на юг, осем чифта очи подириха и съзряха. На около половин миля зад тях вървяха преследвачите им.

— Защо бягаме? — запита Ахтал. Фемандерак се сепна. Това бяха първите думи на брудуонеца, откакто бяха напуснали осквернения басейн. — Те са само четирима.

— Не зная — бавно каза Хал. — Защо бягаме от него?

— Имат оръжия — рече хауфутът.

— Ние също… — напомни им Те Туахангата. — Аз си нося мерещо, Уизаго има меча си, а брудуонецът е боец със или без стомана.

— И защо бягаме тогава? — запита Беладона.

— Не… не мога да кажа — удивено рече Фемандерак, сякаш разбуждайки се от сън. — Няма какво да се страхуваме от тях.

— Под каква магия сме били? — попита Кърр.

— Вижте! — викна Хал. — Там, вдясно! — посочи дълбока цепнатина в платото, виеща се към каньона. — Пътека. Вероятно ще ни отведе до дъното.

— Защо не останем да се бием? — настоя Те Туахангата. — Никога не съм бягал от враг.

Останалите усетиха срама в гласа му, въпросът продължи да отеква в умовете им.

Защо бягаме? Несъмнено заради шока от случилото се в Джорам — прецени Фемандерак. Покъртителната загуба на Лийт — тъга, която още не се бе осмелил да докосне, загубата на Джугом Арк, провалянето на мисията… всичко това допринасяше за бягството им като вестители на поражението. Но не беше ли се провалил и Аркосът на Немохайм? Дали ги преследваше, или той също бягаше?

— Не! — викна Хал, молба изпълнила тъмните му очи. — Достатъчно смърт! По време на приключението се защитавахме, убивайки само при нужда. Никога не сме нанасяли първия удар. Нападнем ли сега, ставаме като тях. Ако ни настигнат, тогава ще се бием. Дотогава нека продължим да бягаме. Моля ви! Стига убийства!

— Изгубих баща си — рече Беладона. — Вие сте единствените, които са ми останали. Не искам да ви изгубя!