Читать «Тревожни хора» онлайн - страница 159
Фредрик Бакман
„Ти се спаси сама, той просто беше там.“
Надя губи равновесие само за момент и пръстите ѝ улавят ръката на Джак. Погледите им танцуват около очите на другия. Тя стиска здраво, здраво, здраво бележката с осемте думи, но едва успява да формулира своите:
– Ти си бил, на моста, когато аз... това ти ли беше? Той кима безмълвно. Тя търси думи.
– Не знам какво да кажа... дай ми секунда. Трябва да... се съвзема.
Отива до бюрото си и потъва в стола. Десет години се е чудила кой е той, а сега няма представа какво да му каже. Откъде да започне. Джак влиза предпазливо в кабинета след нея. Вижда снимката на рафта, онази, която Зара винаги намества, когато е тук. На нея Надя стои с група деца на летен лагер в почивно селище. Снимката е отпреди половин година, Надя и децата се смеят и се щипят и всички са облечени с еднакви тениски с името на благотворителната организация, организирала лагера. Организацията събира пари, за да може да работи с деца като тези на снимката – всички те са загубили свой близък, който се е самоубил. Помага да знаеш, че не си сам, когато те изоставят. Човек не може да носи срама и непонятната тишина сам и не е нужно, затова Надя всяка година ходи на летния лагер. За да слуша много, да говори малко и да се смее и щипе колкото се може повече.
Още не го знае, но организацията току-що е получила дарение по банковата си сметка. От жена със слушалки, която е напуснала работата си, раздала е състоянието си и се е качила на един мост. Ще могат да си позволят да организират лагера още много години напред.
Джак и Надя седят от двете страни на тясното бюро и се гледат. Той се усмихва леко, накрая и тя го прави, едновременно изплашена до смърт и изпълнена със смях. Един ден, след десет години, може би ще разкажат на някого какво е чувството, когато се случи за първи път.
Може би ще разкажат на децата си.
75.
Истината? Истината за всичко това? Истината е, че това беше история за много различни неща, но най-вече за идиоти. Защото ние също правим каквото можем. Опитваме се да се справим с това да бъдем възрастни и да се обичаме и да проумеем как, да му се не види, се включват USB кабелите. Търсим нещо, за което да се хванем, за което да се борим и което да очакваме. Правим всичко по силите си, за да научим децата си на същото. Това е нещо общо за всички ни, но въпреки това повечето си оставаме непознати. Не знаем какво си причиняваме, как твоят живот се влияе от моя.
Може би днес сме се разминали забързано в навалицата и никой не е забелязал, влакънцата на палтото ти са се допрели до моето само за миг и после сме отминали. Не зная кой си ти.
Но когато се прибереш довечера, когато слънцето залезе и нощта ни погълне, позволи си една дълбока глътка въздух. Защото изкарахме до края и на този ден.
А утре идва нов.
Ако се нуждаеш от някого
