Читать «Вълкът през зимата» онлайн - страница 207

Колдър бе този, който се обади да му каже за смъртта на Хейли Кониър. Това не го изненада. Те бяха двама от последните трима членове на съвета, а Томас винаги се бе чувствал по-близък с него, отколкото с Люк Джоблин, който бе твърде избухлив за вкуса му. Изненада го тонът на Колдър. Той знаеше. Знаеше. Попита го:

- Кой я е намерил?

- Началник Морланд - отвърна Колдър, и то беше там, в начина, по който произнесе началник. - Мисли, че може да е получила удар.

- И се обзалагам, че Франк Робинсън е написал тъкмо това в смъртния акт.

- И аз така чух. - Мълчание. - Морланд ще дойде за теб, Томас.

Телефонът в ръката на Томас стана хлъзгав. Дланите му се бяха изпотили.

- Зная - каза той. - Ами ти?

- Той не се бои от мен.

- Може би те подценява.

Колдър се изсмя горчиво.

- Не, той ме познава като петте си пръста. Това ще е моят акт на самоотбрана, последният. Ще се оттегля от съвета.

- Никой не се оттегля от съвета.

Само смъртта слагаше край на назначението като член на съвета. Изборите бяха само театър. Всеки го знаеше.

Колдър седеше в задната стаичка на магазина на Бен Пи- ърсън. Всъщност той бе негов, колкото и на Бен, но в мислите му си оставаше магазинът на Бен, въпреки че Бен вече го нямаше. Погледна шишенцата е хапчета, които събираше, откакто той бе починал.

„Скоро - помисли си. - Скоро.“

- Има начини, Томас - каза накрая. - Побързай.

Багажът вече беше готов, Томас целуна жена си и се приготви да тръгва.

- Къде ще отидеш? - попита Констанс.

- Не зная. Не много далече, но достатъчно далече, за да съм в безопасност.

Трябваше да се обади на някои хора. Още имаше доста съюзници в този град, но не очакваше много от тях да се изправят срещу Морланд. Те не бяха убийци, а Морланд беше.

- Какво да му кажа, когато дойде? - попита Констанс.

- Нищо, защото нищо не знаеш.

Целуна я.

- Обичам те.

- И аз те обичам - отвърна тя и гледа след колата му, докато не я загуби от погледа си.

Не мина и час и Лукас Морланд се появи пред вратата.

Соулби кара до Портланд и остави колата в гаража за дълъг престой на летището. После взе автобуса до Бостън, като плати за билета в брой. Не знаеше колко далече може да стигне Морланд, за да го открие, не беше шпионин, но се надяваше, че ако някак успее да разбере къде е колата, това малко ще го обърка. Помоли зет си да му запази стая под името Райън в един клуб близо до „Масачусетс Авеню“, който се рекламираше от „Еспидиа“. Соулби знаеше, че в този клуб не искат документи за самоличност, а просто дават ключ срещу името, записано в резервацията. След това отиде в Бак Бей, седна в едно кафене срещу „Прайър Инвестмънтс“ и зачака. Когато Гарисън Прайър се появи с джиесем до ухото, излезе от кафенето и го последва. Настигна го, когато той спря на светофара, и го поздрави.

- Здравей, Гарисън.

Гарисън се обърна.

- Ще ти звънна по-късно - каза той и изключи телефона. - Какво правиш тук, Томас?

- Имам нужда от помощ.

Светна зелено и Прайър продължи нататък, но Соулби го настигна с лекота. Беше значително по-висок, а и в по-добра форма от него въпреки възрастта си.