Читать «Вълкът през зимата» онлайн - страница 205

Търпението на Луис не спираше да го изненадва. Още стояха в Портланд и нищо не бе предприето срещу Проспъръс.

- Мислиш ли, че е било по естествени причини, както твърдят? - попита той.

- Смъртта винаги е по естествени причини, ако се постараеш да ги откриеш.

- Нямам предвид това.

- Ще съм изненадан, ако не е умряла, кроейки още нещо - каза Луис. - Зила Донд каза, че заповедта да се удари Паркър е дошла от градския съвет, и по-точно от тая Кониър. Сега тя е мъртва. Ако бях член на този съвет, щях да започна да заключвам вратата си нощем. Това е като при Шерлок Холмс. Нали знаеш, след като изключиш невъзможното, онова, което остане, колкото и невероятно да изглежда, е истината.

- Не го разбирам - каза Ейнджъл.

- Когато всички други в стаята са мъртви, единственият останал жив, колкото и почтен да изглежда, е убиецът.

- Точно така. Имаш ли предвид някого?

Луис отиде до масата в трапезарията. Върху нея бяха подредени множество фотографии: изгледи от града, сгради и множество граждани. Някои от тях бяха направени от японските „туристи“, други - копирани от уебсайтове. Луис отдели от останалите снимките на петима мъже.

- Соулби, Джоблин, Айтън, Уорънър и Морланд - каза той.

Бутна настрана снимките на Айтън и Джоблин.

- Не са тези.

- Защо? - попита Ейнджъл.

- Просто усещане. Соулби може да го носи у себе си, признавам, но не и онези двамата. Единият е твърде стар, другият не е такъв тип.

След това отдели и Уорънър.

- Пак ще попитам, защо?

- Няма логика. Ако е свързано с тяхната стара черква, Кониър и съветът са предприели тези действия, за да я защитят. Черквата е отговорност на Уорънър. Той няма причина да убива човек, който е взел мерки, за да я защити.

Луис докосна снимката на Соулби. За всички членове на съвета, както и за Уорънър и Морланд, бяха събрани досиета. Соулби бе интересен тип, безскрупулен в бизнеса, с връзки в Бостън. Обаче...

- Много убийства за един стар човек - каза Луис. - Твърде много. - Сложи и снимката на Соулби при другите.

- Значи, остава Морланд - заключи Ейнджъл.

Луис прикова поглед във фотографията на Морланд. Тя беше извадена от уебсайта на града. Морланд се усмихваше.

- Да - каза накрая. - Значи, остава Морланд.

54

Томас Соулби се опитваше да си стегне багажа, докато жена му гледаше отстрани. Констанс се дразнеше все повече и повече от небрежния начин, по който съпругът ѝ хвърляше дрехите си в голямата кожена пътна чанта. Мислеше си, че и лайно би се справило по-добре с тази работа. Но не го каза гласно. Дори след четиресет години брак съпругът ѝ се правеше на шокиран от, както се изразяваше, „соления“ ѝ език.

- Хайде, дай на мен - каза Констанс. Избута го внимателно настрани, извади панталоните и ризите и започна да ги сгъва отново, преди да ги върне в сака. - Ти върви да донесеш несесера си за бръснене.

Томас направи, каквото му беше казано. Не ѝ напомни, че може да няма време за внимателно сгъване и подреждане на дрехите му. Тя и бездруго работеше по-бързо и по-сръчно от него - неговото бързане само бавеше нещата още повече, а и нямаше смисъл да спори с жена си, особено когато ставаше дума за организационните подробности от живота му. Без нейното участие те никога не биха постигнали финансовата сигурност и материалните блага, на които се радваха днес. Томас не обръщаше внимание на подробностите. Неговата работа бяха идеите. Съпругата му беше педантката.