Читать «Вълкът през зимата» онлайн - страница 12

Джуд изпълняваше ролята на нещо като баща за бездомниците в града и връзките му с полицията му позволяваха да се застъпва за мъжете и жените, които понякога си имаха неприятности със силите на реда заради дребни закононарушения. Ставаше посредник и на хората от градските служби, които се грижеха за бездомниците, като наглеждаше онези, които бяха в най-голяма опасност и съответно най-малко склонни да поддържат непрекъснато връзка с човек, който може да им помогне. Джуд знаеше къде спи всеки от тях и по всяко време можеше да назове броя на бездомниците в града с точност до няколко души. Дори най-лошите от тях, най-склонните към насилие и най-безразсъдните, уважаваха Джуд. Той бе човек, който би предпочел сам да остане гладен, но да сподели с ближния си каквото има, вместо да го гледа как умира от глад.

Онова, което Джуд отказваше да споделя с другите, бе по-голямата част от собствената си история. И рядко искаше за себе си нещо повече от най-елементарни услуги. Явно бе образован и в раницата, която носеше на гърба си, винаги имаше една-две книги. Познаваше отлично най-доброто от художествената литература, но предпочиташе историята, биографиите и трудовете по социология. Говореше френски, испански, малко италиански и малко немски. Почеркът му бе дребен и елегантен, както служещият си с него. Джуд се поддържаше чист и добре облечен, доколкото позволяваха обстоятелствата. В магазините „Гудуил“ на „Форест Авеню“ и в съседство с Мейн Мол, както и в Армията на спасението на „Уорън Авеню“ всички знаеха наизуст мерките му и често оставяха настрани разни неща, които мислеха, че биха му харесали. По стандартите на улицата дори можеше да се каже, че Джуд е нещо като конте. Той рядко говореше за близките си, но се знаеше, че има дъщеря. В последно време тя бе станала тема за разговори между малкото му близки приятели. Шушукаше се, че дъщерята на Джуд, психически разстроена млада жена, отново била изчезнала, но той рядко я споменаваше и не желаеше да занимава полицията с личните си тревоги.

Заради сътрудничеството и почтеността му грижещите се за бездомниците в града бяха опитвали няколко пъти да му намерят някакво постоянно жилище, но бързо бяха разбрали, че нещо в характера му го прави непригоден за уседнал живот. Той оставаше в своя нов дом седмица или месец, а после някой социален работник отиваше да провери оплакване и откриваше, че Джуд е отстъпил апартамента на четири-пет други бездомници и се е върнал на улицата. През зимата търсеше подслон в приюта на „Оксфорд Стрийт“ или, ако там нямаше свободно легло, което при лошо време се случваше често, лягаше върху тънко чердже на пода в близкия културен център на „Пребъл Стрийт“ или сядаше във фоайето на агенцията за социално подпомагане в Портланд. В такива нощи, когато температурата падаше до минус десет и вятърът бе толкова студен, че преминава през пластовете вълна и памук, вестници и плът и стигаше направо до костите му, той се чудеше на онези, които твърдяха, че Портланд бил много привлекателен за бездомниците, защото намирал място за всеки, който търси подслон. Но вземаше предвид и собствените си недостатъци, заради които му бе невъзможно да приеме удобствата, които се мъчеше да осигури на другите. Знаеше какво означава това: че ще умре на улицата. Затова не бе изненадан от факта, че смъртта най-сетне бе дошла да го вземе, а само от формата, в която се беше явила.