Читать «Магьосническо сърце» онлайн - страница 8

Трябваше да е такава късметлийка.

Клеър се завъртя, с разширени очи и дишайки тежко. Магията й пулсираше в гърдите, трептейки по ръцете и краката й, умолявайки за освобождение, но беше там, смесена с другата, странна дааеманска магия. Трябваше да я откаже.

Мед? Имаше ли мед тук? Всички видове дааеман бяха алергични към нея. На Юдай бе забранена, дори изровена и изхвърлена на места с токсични отпадъци, но тук, на Земята, не би била. Не видя никаква мед около себе си, която да може да познае. Много лошо, тъй като Теван и приятелят му все още нямаше да могат да осигурят никаква частична защита към метала.

Теван блъскаше и викаше от другата страна на вратата. Беше само въпрос на време да открие начин да влезе с магия.

Време да си върви. Като обезумяла, тя затърси път навън.

Ето! Малко прозорче до тавана, над малък плот, осеян с консерви със зеленчуци. Явно тази стая бе предимно под земята.

Зад нея вратата се открехна и металът на шкафа се огъна.

— Аз съм Теван, командир на войската на Атрика, и почти те спипах, малка магьоснице.

2

Клеър се покатери върху плота и отключи прозореца. С движенията необичайно прецизни заради ужаса, преминаващ през нея, тя натисна с всички сили, докато старият прозорец не поддаде и не се плъзна нагоре. Измъкна се през отвора, стъпвайки върху консервите, за да се повдигне нагоре.

Моментално нечии ръце стиснаха раменете й и я изтеглиха нагоре, сякаш не тежеше повече от нищо. Тя се бореше, риташе и пищеше, мислейки, че това е другият дааеман, който бе заобиколил, за да пази при прозореца.

— Стой мирно! Опитваме се да ти помогнем! — нареди дрезгав глас.

Четири ръце я притиснаха към студения тротоар.

— Пуснете ме! Те са по петите ми. Моля ви! — проплака тя.

— Да, да. Знаем. Демоните те преследват, нали?

Силни ръце я издърпаха в седнало положение. Тя се намери мигаща в лицата на двама високи мъже, единият с тъмна, а другият със светла кожа. Те носеха униформи. Тя се бори за момент, опитвайки се да прецени… а, те бяха полицаи. Работата им беше да защитават и служат. Пазители на реда, защитници на невинните. Тя се отпусна. Беше в безопасност.

— Клеър, нали? — попита тъмнокожият полицай.

Оглеждайки се наоколо във влажния, тесен път между сградите, тя кимна. Къде бяха изчезнали Атрика?

— Аз съм полицай Адамс, а това е полицай Евънс. Ще те вкараме вътре, ще ти осигурим помощ. — Той започна да я тегли към улицата, но тя заби пети. Полицаят спря и се обърна към нея с въздишка. — Ще се уверим, че демоните няма да те хванат, ясно?

Тонът му. Тя се намръщи. Звучеше сякаш тя е десетата му откачалка за днес и му бе писнало от всички тях.

— Как можете да ме защитите от демоните, когато не вярвате в тях?

Полицай Евънс с въздишка извади чифт белезници.