Читать «Магьосническо сърце» онлайн - страница 6

Тя вдиша. Количеството на тревогата й се увеличи. Трябваше да се махне от тук. Това, което до преди миг изглеждаше като сигурно убежище, вече не изглеждаше така. Домове, тя нямаше представа на кого да се довери в този свят, което означаваше, че не може да има вяра на никого.

Вдигна поглед към прозореца и видя тъмнокожия Атрика да се взира в нея. Очите му бяха мрачни и изпълнени със заплаха. Той разтвори устни и зъбът му блесна към нея — мълчаливо обещание.

Звънчето на вратата зад нея иззвъня и тя се обърна, за да види другия Атрика, маскиран като човек, да влиза в закусвалнята. Този беше по-светъл от другия — висок, рус, с широки рамене. Нацепен от мускули, този можеше да счупи костите й със завъртане на китката си. Това бе онзи, за когото смяташе, че се казва Теван. Ако бе Теван, той бе един от водачите на въстанието на Атрика. Командир.

Странно, той изглеждаше като Ру. Това накара гърлото й да се стегне от копнеж по дома — безопасният, топъл дом. Тя имаше смесени чувства към Итрай, но точно сега мисълта за тях бе успокояващо позната в свят, изпълнен със заплахи.

Преди хиляди години, Итрай — ръководещи другите два вида дааеман — бяха опитали да изличат всички Атрика от лицето на Юдай. Бяха пропуснали само шепа от тях и тези оцелели се бяха покрили, заклевайки се един ден да вземат Юдай за себе си. Опитът за геноцид бе подхранил вече нарастващата война между видовете.

Онзи, когото мислеше за Теван, улови погледа й за дълго и тя не можа да извърне очи. Яростно обещание проблесна дълбоко в тъмносините му очи. Сви се в една от кабините и се престори, че чете пластмасовото меню. Все още носеше бойните си кожи от главата до петите и привличаше много любопитни погледи.

Всички видове дааеман, те бяха четири, можеха да прикриват вида си чрез магия. Например Атрика можеха да изглеждат като Итрай или Сиари, или Мандари. Показваха истинските си лица, само когато се ядосаха или когато бяха на лов. В момента Теван бе неразличим от останалите мъже в ресторанта, освен с мощното си телосложение.

Клеър се обърна отново с гръб, сърцето й блъскаше в гърдите. Тя залепи безцелен, спокоен поглед на лицето си. Нямаше да помогне, ако позволи на Атрика да разберат колко я плашат. Те обичаха жертвите им да се страхуват. Това правеше лова много по-задоволителен за тях, караше ги да бъдат още по-свирепи, когато хванеха плячката си.

Клеър отправи втори бърз поглед около обкръжението си, забеляза входа към кухнята и малкия коридор, който отвеждаше към две врати наблизо. Вероятно имаше заден изход, но тя не можеше да мине от там. Досега вторият Атрика несъмнено бе отишъл от другата страна; бе изчезнал от тротоара отпред. Тя имаше нужда от прозорец или нещо друго, което да я изведе отстрани на сградата.

Клиничният психолог се обърна отново към нея със стегната, малка усмивка на лицето си.