Читать «Зовът на кукувицата» онлайн - страница 246
Роберт Гэлбрейт
— Май че си забравих тук… — смотолеви Страйк, като сви вляво в жълтата дневна, където бе влязъл в началото, наведе се над канапето, за да блокира видимостта на жената, и внимателно върна телефонната слушалка на вилката.
— Аха, ето го — каза, като се престори, че взема нещо дребно и го пъха в джоба си. — Е, много ви благодаря за кафето.
С ръка на дръжката на вратата той се обърна и я погледна.
— Май че е все така пристрастена към валиума — подхвърли той.
Доверчива и без всякакви подозрения, сестрата се усмихна разбиращо.
— Така е, но това вече не може да й навреди. Ала аз намирам, че лекарите са виновни. По етикетите съдя, че трима са й давали рецепти за него в продължение на години.
— Много непрофесионално — отбеляза Страйк. — Още веднъж благодаря за кафето. Довиждане.
Той затича надолу по стълбите с вече изваден от джоба мобилен телефон и беше толкова въодушевен, че въобще не гледаше къде стъпва. Взе завоя на стълбите, но протезата му се хлъзна на ръба, коляното му се усука и той се стовари тежко и с все сила, като се изтъркаля надолу по шест стъпала, преди да се спре на площадката с адска болка и в ставата, и в ръба на крака си, който сякаш току-що бе отрязан и тъканта още не бе зараснала.
— По дяволите!
— Добре ли сте? — подвикна болногледачката и надникна надолу през перилата.
— Нищо ми няма! — извика той в отговор. — Само се подхлъзнах, няма страшно. По дяволите, по дяволите — продължи да стене едва чуто, докато се изправяше, хванат за перилата, като се боеше да се отпусне с цялата си тежест върху протезата.
Изкуцука до долу, силно облягайки се на парапета, прекоси фоайето с подскоци, отпусна се върху дръжката на тежката входна врата и се добра някак до външните стъпала.
Спортуващите деца вече се изтегляха в колона в белезникаво и тъмносиньо, поемайки обратния път към училището си и обяда. Страйк стоеше облегнат на затоплената тухлена стена, като сипеше цветисти ругатни към себе си и се чудеше колко ли голяма вреда си е причинил. Болката беше убийствена, вече раздразнената кожа сега пламтеше, сякаш бе одрана под подложката от гел, предназначена да я предпазва. Идеята да върви пеша до метрото му се стори крайно непривлекателна.
Седна на най-горното стъпало и се обади, за да повика такси, след което направи серия от обаждания: първо до Робин, после до Уордъл, накрая до адвокатската кантора „Ландри, Мей, Патерсън“.
Иззад ъгъла се зададе черно такси. Докато се изправяше и с куцане и растяща болка тръгна към тротоара, на Страйк за пръв път му мина през ума колко много тези представителни автомобили приличат на миниатюрни катафалки.
Пета част
Felix qui potuit rerum cognoscere causas.
Колко щастлив е човекът, успял да познае нещата.
(превод Г. Батаклиев)
1
— Мислех, че би искал да покажеш това най-напред на клиента си — промълви бавно Ерик Уордъл, като гледаше завещанието в найлоновия му джоб.
— Щях да го направя, само че той е в Рай — обясни Страйк, — а въпросът е спешен. Казах ти, стремя се да предотвратя нови две убийства. Имаме си работа с маниак, Уордъл.
