Читать «Зовът на кукувицата» онлайн - страница 240

— Вие ли сте детективът?

Гласът й бе слаб и пресекващ, изговаряше думите слято и малко неясно. Страйк, който се чудеше дали Бристоу й е казал истината за неговата професия, почувства облекчение, че тя знае кой е.

— Да, аз съм Корморан Страйк.

— Къде е Джон?

— Задържали го в службата.

— Отново — промърмори тя и добави: — Тони го кара да работи прекалено много. Не е честно. — Вгледа се в него с мътните си очи, после леко повдигна пръст и му посочи стол. — Седнете, моля.

Около избледнелите й ириси имаше бели линии като от тебешир. Докато сядаше, Страйк забеляза още две снимки в сребърни рамки, поставени на нощното шкафче. Сякаш след удар от електрически ток той се озова вгледан в очите на десетгодишния Чарли Бристоу — с бузесто лице и модерна за времето прическа с дълги кичури на врата, замръзнал завинаги в осемдесетте години със своята училищна риза с остра яка и вратовръзка с огромен възел. Изглеждаше точно както когато помаха за довиждане на най-добрия си приятел Корморан Страйк, уверен, че ще го види след великденската ваканция.

До снимката на Чарли имаше друга, по-малка, на изящно момиченце с дълги черни къдрици и големи кафяви очи, облечено в тъмносиня училищна униформа: Лула Ландри, не повече от шестгодишна.

— Мери — продума лейди Бристоу, без да повишава глас, и болногледачката мигом дотича. — Би ли поднесла на господин Страйк… Кафе? Чай? — попита го тя и той се пренесе две десетилетия и половина назад в слънчевата градина на Чарли Бристоу и любезната му руса майка, предлагаща лимонада с лед.

— Кафе ще е чудесно, много благодаря.

— Простете, че няма да го приготвя лично — каза лейди Бристоу, когато болногледачката се отдалечи с тежки стъпки, — но както виждате, сега съм напълно зависима от добротата на чужди хора. Като горката Бланш Дюбоа.

Тя затвори очи за момент, сякаш за да се съсредоточи по-добре върху някаква вътрешна болка. Той се питаше до каква ли степен е упоена от лекарствата. Под любезния й маниер се долавяше горчивината на думите й, също както миризмата на разложение не бе докрай прикрита от аромата на лимонови цветчета. Това го учуди донякъде, като се има предвид, че Бристоу прекарваше повече от времето си, въртейки се на пета около нея.

— Защо Джон не е тук? — попита отново лейди Бристоу все още със затворени очи.

— Задържаха го в службата — повтори Страйк.

— О, да. Да, вие ми казахте.

— Лейди Бристоу, бих искал да ви задам няколко въпроса и се извинявам предварително, ако те ви се сторят прекалено лични или разстройващи.

— Когато си преживял каквото изпитах аз — промълви тихо тя, — няма какво повече да те нарани. Наричайте ме Ивет.

— Благодаря. Ще възразите ли, ако си водя бележки?

— Не, ни най-малко — увери го тя, с бегъл интерес наблюдавайки как вади бележника и химикалката си.

— Ако нямате нищо против, бих искал да започнем от момента, когато Лула е дошла в семейството ви. Знаехте ли нещо за произхода й, когато я осиновихте?