Читать «Зовът на кукувицата» онлайн - страница 239

Вратата на най-горния апартамент бе отворена от усмихнатата болногледачка, която с натискане на бутона го бе пропуснала през долната врата.

— Вие не сте господин Бристоу — бодро изрече тя.

— Не, аз съм Корморан Страйк. Джон идва насам.

Тя го пусна да влезе. Антрето в апартамента на лейди Бристоу бе приятно претрупано. Стените с избелели червени тапети бяха покрити с акварели в стари позлатени рамки; стойка за чадъри бе пълна с бастуни, по редицата стенни окачалки висяха палта. Страйк погледна надясно и зърна открехнатия кабинет в дъното на коридора: тежко дървено бюро и въртящ се стол с гръб към вратата.

— Ще изчакате ли в дневната, за да проверя дали лейди Бристоу е готова да ви види?

— Да, разбира се.

Влезе през вратата, която тя му посочи, в очарователна стая с розови стени, покрити с библиотечни шкафове с наредени снимки по тях. Старомоден телефон с шайба бе поставен на странична масичка до удобно на вид канапе, тапицирано с кретон. Страйк се увери, че болногледачката не е наоколо, преди дискретно да отмести слушалката от мястото й.

Край еркерния прозорец върху елегантно дамско писалище бе поставена голяма снимка в сребърна рамка от сватбата на сър и лейди Алек Бристоу. Младоженецът изглеждаше много по-възрастен от съпругата си — пълен и сияещ брадат мъж; младоженката бе слаба, руса и хубавка, но малко безлична. Като даваше вид, че разглежда снимката, Страйк застана с гръб към вратата и отвори малко чекмедже на красивото бюро от черешово дърво. Вътре имаше купче бледосиня хартия за писма и съответстващи пликове. Той отново затвори чекмеджето.

— Господин Страйк, заповядайте, моля.

Отново мина по коридора с червените тапети и се озова в голяма спалня, където доминиращите цветове бяха бледосиньо и бяло и цялата обстановка създаваше впечатление за елегантност и вкус. Две врати вляво, и двете отворени, водеха към малка баня и дрешник. Мебелите бяха елегантни, във френски стил. Набиваха се на очи аксесоари, говорещи за тежка болест — система, закачена на метална стойка, подлога — идеално чиста и лъскава, наредени върху скрин всевъзможни лекарства.

Умиращата жена беше облечена в дебел халат в слонова кост и седеше облегната върху множество бели възглавници, съвсем смалена в резбованото дървено легло. Не бе останала и следа от младежката миловидност на лейди Бристоу. Костите й рязко се очертаваха под тънката лющеща се кожа. Очите й бяха хлътнали, а погледът — мътен, бялата й коса, бебешки тънка, бе силно оредяла и под нея се виждаше розовият скалп. Измършавелите й ръце лежаха безжизнени върху завивките, а отдолу се подаваше катетър. Смъртта почти осезаемо присъстваше в стаята, сякаш търпеливо и любезно изчакваше зад завесите.

Въздухът бе проникнат от лек аромат на лимонови цветчета, който обаче не успяваше да измести миризмите на дезинфектант и на телесно разложение — миризми, припомнили на Страйк болницата, където бе лежал безпомощен с месеци. Втори голям еркерен прозорец бе леко открехнат, така че в стаята влизаха топъл свеж въздух и далечните викове на децата от спортната площадка. Гледката бе към най-високите клони на огрените от слънцето платанови дървета.