Читать «Отровни думи» онлайн - страница 7

— Да влезем — предложи Оливие — и да се погрижим никой да не мести тялото. Добре ли си?

Габри бе затворил очи, но когато ги отвори, изглежда, се бе овладял.

— Нищо ми няма. От стреса е. Човекът не ми се стори познат.

На лицето му се изписа същото облекчение, което и Мирна бе почувствала, когато се бе втурнала вътре по-рано. Тъжната истина бе, че мъртъв непознат е много по-добре от мъртъв приятел.

Тримата се вмъкнаха в бистрото, скупчени един до друг, сякаш покойникът щеше да се протегне и да завлече някого от тях при себе си. Приближиха се бавно и внимателно до трупа и се надвесиха над него. Дъждовната вода се стичаше от косите и носовете им върху захабените дрехи на мъртвеца и се събираше на локвички по широките дъски на пода. Тогава Мирна нежно дръпна приятелите си далеч от ръба.

Така се чувстваха двамата мъже. Бяха се събудили в тази празнична неделна утрин в удобното си легло, в удобния си дом, в удобния си живот, и внезапно се бяха озовали увиснали на ръба на пропаст.

Извърнаха се и се спогледаха безмълвно с разширени от ужас очи.

В бистрото имаше мъртвец.

И то не просто мъртъв, а по-лошо.

Докато чакаха полицията, Габри сложи кафе, а Мирна свали дъждобрана си, седна до прозореца и се загледа в мъгливото септемврийско утро. Оливие се захвана да пали огън в каменните камини в двата противоположни края на помещението. Разрови енергично жаравата и дървата в едното огнище и усети как топлината прониква във влажните му дрехи. Беше изтръпнал, но не само заради пронизващия хлад.

Когато преди малко стояха надвесени над мъртвеца, Габри бе промълвил:

— Бедничкият…

Мирна и Оливие кимнаха. Пред тях лежеше възрастен мъж, облечен в дрипи. Лицето му бе бледо, в изцъклените му очи се четеше изненада, а устата му бе леко отворена.

Мирна посочи тила му. Една от дъждовните локви бе започнала да порозовява. Габри колебливо се приведе по-близо, но Оливие не помръдна. Беше смаян и зашеметен — не заради задната част на черепа, която бе смазана, а заради предната. Лицето.

— Mon Dieu, човекът е бил убит! Божичко! — възкликна едрият мъж.

Оливие продължи да се взира в очите на мъртвеца.

— Кой ли е? — прошепна Габри.

Беше Отшелника. Мъртъв. Убит. В бистрото.

— Не знам — отвърна Оливие.

Главен инспектор Арман Гамаш получи обаждането, докато приключваше заедно с Рен-Мари разтребването след неделния брънч. От трапезарията на апартамента в монреалския квартал „Отремон“ долитаха гласовете на заместника му Жан Ги Бовоар и дъщеря му Ани. Двамата не разговаряха. Никога не разговаряха. Караха се. Особено когато съпругата на Жан Ги, Инид, не беше наоколо, за да послужи като буфер. Този път тя трябваше да подготвя уроци за училище и се бе извинила, че няма да може да дойде на брънча. Жан Ги от своя страна никога не отказваше покана, в която е включено безплатно ядене. Дори когато трябваше да плати определена цена за това. А цената винаги се оказваше Ани.