Читать «Борсови игри» онлайн - страница 68

Запитах го дали мога да телефонирам на инспектор Пауел, защото имам информация, засягаща разследването на убийство. Това малко го постресна, но след като вече бе решил, че не съм поредното куку, той ме заведе в една малка стая с телефон и след няколко минути успя да се свърже с инспектора.

— Здравейте, обажда се Пол Мъри. Имам да ви кажа нещо във връзка със смъртта на Деби Чейтър.

— Да, мистър Мъри. Помня ви. Какво имате да ми съобщите? — Гласът на Пауел издаваше зле потискано нетърпение.

— Спомняте ли си мъжа, когото ви описах? Който оскърби Деби в нощта, когато тя загина?

— Да. Какво по-точно?

— Ами, запознах се с него преди два дни. Казва се Джо Финли. Борсов посредник в една инвестиционна банка, „Блуумфийлд Уайс“. Преди година двамата са имали връзка. — Дадох на Пауел адреса на Джо в Уандсуърт.

— Благодаря ви много, мистър Мъри. Ще проверим информацията ви. Впрочем, вече е ясно, че става дума за нещастен случай или вероятно самоубийство. Ще поддържаме връзка с вас и по-нататък. — Вече не прикриваше раздразнението си. Очевидно бе отхвърлил описанието ми на Джо като несъществено, след като бе решил за себе си как е умряла Деби. А сега му отварях допълнителна работа.

— Ще се радвам да ви помогна по всяко време — казах аз и затворих телефона.

Докато се прибирах, се чудех как ли ще реагира Джо на въпросите на полицията. Сигурен бях, че няма да се зарадва. И въпреки това се надявах, че полицията ще приклещи това копеле.

8.

Стигнах точно навреме за срещата с Робърт Дени. Кантората на „Дени Кларк“ се намираше на Есекс стрийт, тясна уличка, виеща се към реката откъм Странд. Помещаваха се в едно старо викторианско здание от червени тухли; само малка бронзова табелка издаваше присъствието им. Момичето в приемната, добре натъкмена и наперена блондинка, пое дрехата ми и ме покани да седна. Намерих си едно удобно кожено кресло и потънах в него.

Огледах се. Стените бяха покрити с рафтове, пълни със стари книги в кожени подвързии. Върху една махагонова маса, редом с ваза оранжеви лилии, лежаха броеве на „Кънтри Лайф“, „Фийлд“, „Инвестърс Кроникъл“, „Икономист“ и „Таймс“. Ставаше ясно с каква клиентела работят „Дени Кларк“. Не бях изненадан, че Ъруин Пайпър е прибягнал до услугите им. Леко ме смущаваше мисълта как ли са се чувствали с него, но в крайна сметка щом клиентът плаща добре…

След пет минути енергичната секретарка, с която бях разговарял по телефона, ме въведе в кабинета на мистър Дени. Намираше се на първия етаж и беше просторен и удобен, с изглед към спокойната улица. Тук книгите в кожени подвързии и рафтовете бяха още повече, но с тази разлика, че имаха вид на ползвани от време на време. На стената над голямата заседателна маса висеше портрет на внушителен джентълмен от викторианската епоха, с паче перо в ръка. Явно някой прадядо от фамилията Дени.

Настоящият Дени седеше зад голямото си бюро и довършваше някаква бележка. След няколко секунди вдигна поглед, видя ме, усмихна се и се изправи да ме поздрави. Беше елегантен сивокос мъж, с ръст малко под средния. Макар че наближаваше шейсетте, в държането му нямаше нищо от старческата помпозност, така характерна за възрастните шефове на фирми. Движенията му бяха отривисти, очите пъргави, маниерите уверени. Един компетентен адвокат на върха на кариерата си.