Читать «Борсови игри» онлайн - страница 40

— Май ще вали…

— О, хайде.

Добрахме се до корабчето тъкмо преди да закапе. Седнахме на една маса в главния салон с изглед към сивата Темза, надигаща се с прилива срещу Уестминстър. Мощни вълни се разбиваха и пенеха покрай пилоните, забити в речното дъно до корабчето. Гледката на такава дива и необуздана природна сила посред един град в края на двайсети век беше малко непривична. Човек може да издигне диги покрай реките, за да ги задържи или канализира, но не може да направи нищо, за да ги спре.

В този момент дъждът заплющя, зашиба водата така, че реката, градът и небето се сляха в неразличим мрак. Вятърът се усили и корабчето започна да се олюлява и да скърца.

— Бррр — потрепери Деби. — Направо да не вярваш, че е средата на лятото. Забележи обаче колко е уютно тук.

Огледах се. Лакираният дървен интериор на корабчето беше приглушено осветен. Имаше няколко малки компании, насядали по масите покрай двете стени, и една по-голяма група пиячи в единия ъгъл. Люшкането и скърцането на корабчето, тихият ромон на спокойни разговори и спарената, но затоплена атмосфера наистина създаваха уют.

Поръчахме. Сервитьорът мигом донесе бутилката и ни наля. Вдигнах чашата си и казах:

— Наздраве. Много съм ти задължен за помощта тази вечер. Сигурно щях да осъмна в салона, ако не беше ти.

— Няма за какво — отвърна Деби и отпи. — Както виждаш, не съм чак толкова мързелива, за каквато ме нарочиха.

— Е, надявам се Хамилтън да го е забелязал.

— О, махни го тоя. Направих го единствено заради теб. Беше направо като убит през целия ден. Изчервих се, като чух какви ги ръсеше над ония сбъркани сметки.

— Дори и така да е, пак съм ти задължен — казах аз. Съмнявах се дали би се изчервила от каквито и да било думи, макар че в момента под ефекта на алкохола закръглените й бузки започваха бавно да пламтят. — Не те видях днес да си клатиш краката. Сигурна ли си, че всичко е наред?

Не бе вдигнала глава цял ден.

— Е, сигурно си забравил, че благодарение на теб се бях заровила в ония проспекти, за което съм ти много благодарна. — Тя внезапно се навъси. — Има обаче две неща, които ме тревожат. И то много.

Наострих уши.

— Кои точно?

Тя се замисли за момент, след това поклати глава.

— О, остави. Достатъчно си блъсках главата днес с проспектите, това може да почака до утре. Скоро ще си поговорим по-обстойно.

Виждах, че наистина се тревожи за нещо, а при Деби това действително беше знаменателно. Но нежеланието й да го обсъжда беше явно и реших да променя темата.

— Познаваш някои от търговците в „Блуумфийлд Уайс“, нали?

— Да, защо?

— Познаваш ли човек, който търгува с книжата на „Джипсъм“?

— Да, Джо Финли. Той търгува целия пакет с щатски ценни книжа в „Блуумфийлд Уайс“. Много е добър. Казват, че е най-добрият търговец на пакети от ценни книжа на Уолстрийт, няма месец, в който да не е направил удар. Търговците от другите компании са много внимателни с него.

— И защо така?

— Защото е абсолютно копеле — изрече Деби с такава увереност, че разбрах, че е стигнала до това мнение от личен опит. Нещо в тона й ме накара да я помоля за още разяснения.