Читать «Борсови игри» онлайн - страница 39

„Надявай се“ — помислих си, докато затварях телефона.

— Как, за бога, успя да го накараш да ги купи на 99 1/2? — възкликна Деби.

— Единственото обяснение „Лайпцигер Банк“ да купи тези облигации е те да са някаква местна банка на ГСК. Щом дават мило и драго, значи могат да се бръкнат и по-надълбоко. Можеш ли да си представиш, че този юнак предлагаше цена 96, когато беше готов да плати 99 1/2? Помни, повече да си нямаме работа с тях.

— И така, колко изкарахме? — запита Деби.

— Двата милиона ги купихме на 82, а ги продадохме с печалба 17 1/2 пункта — казах аз. — Това прави триста и петдесет хиляди долара печалба за нас! Не е лошо. И се отървахме от първоначалната си позиция от половин милион. Чудя се докъде ли ще скочат акциите ни когато се включи и Ню Йорк?

Деби се замисли.

— Какво има?

— Някой трябва да е знаел за поглъщането — каза тя.

— Разбира се, че са го знаели — казах аз. — Това винаги става известно. Така се работи по цял свят.

— Може би не трябваше да купуваме онези акции.

— От къде на къде? Та ние и представа си нямахме, че предстои да я погълнат. Просто предположихме. Не сме нарушавали никакви правила.

— Някой е знаел. Иначе щеше ли да скочи цената им?

— Слушай — казах аз. — Ти си служителят, който се занимава с тия неща. Познаваш правилата. Да сме нарушили някое?

Деби помисли и въздъхна.

— Технически, мисля, че не — отвърна тя.

— Чудесно. А сега ми подай няколко бланки да заведа тази сделка.

Следващия ден, сряда, беше ден на гнева. Трябваше да напиша доклад за един от нашите клиенти, и си блъсках главата как да съгласувам работните показатели с постигнатото от нас. Прекарах цели два часа от следобеда, взирайки се в колоните цифри, преди да забележа грешката, която през цялото време ми беше избождала очите. Проклинайки се за глупостта си, се отправих нагоре към администрацията да им посоча грешката. Предстоеше ни многочасов труд, докато я оправим, и като се прибавеха непрекъснатите повиквания от дилърите, очертаваше се перспективата да приключа малко преди полунощ, и то ако бях късметлия. Деби предложи да ми помогне и аз приех с облекчение. Но дори и с нейната помощ успяхме да свършим чак след осем.

Оставих доклада върху бюрото на Карън готов за изпращане веднага на следващата сутрин. После се спогледахме с Деби.

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо? — предложи тя.

— Тъкмо си мислех, че ще го кажеш — казах аз. — Къде отиваме?

— Ходил ли си някога на онова корабче на Темза? Нали го знаеш, станцията на метрото „Темпъл“.

— Нямам нищо против — отвърнах. — Само да си взема куфарчето.

— О, да ти пикая на куфарчето! — изрече с отвращение Деби. — Кого, мен ли ще заблуждаваш? Само ще го разнасяш като някой носач.

— Ама…

— Хайде!

Огледах салона. Роб и Хамилтън още не си бяха тръгнали. Хамилтън се ровеше из някаква купчина книжа, а Роб си играеше с компютъра. За Хамилтън си беше съвсем в реда на нещата да остава толкова до късно, но Роб беше доста рядка гледка след шест часа. Навън вече се смрачаваше и залезът изпълваше небето над града с портокалови багри, смесени с мрачно сиво и черно.