Читать «Борсови игри» онлайн - страница 24

— Е, значи ще чакам да ме държиш в течение за курса им — каза Хамилтън, стана и се върна на бюрото си.

Деби промърмори нещо под носа си. Прозвуча ми много близко до „Копеле!“.

— Извинявай, каза ли нещо? — запитах я аз.

Тя вдигна поглед за секунда — лицето й още беше напрегнато от усилието да се владее.

— Нищо. — И пак се приведе ядосано над калкулатора си.

Погледнах часовника си. Беше дванайсет без петнайсет.

— Виж, вече е време за обяд. Защо не излезем да хапнем по някой сандвич?

— Много е рано — тросна се тя.

— О, хайде — подканих я упорито аз.

Деби с въздишка захвърли молива върху бюрото си.

— Добре, тръгваме.

Подминахме с презрение обичайната италианска закусвалня на улицата и отидохме в „Бърли“ на Муургейт. Стиснали баснословно скъпите сандвичи с пуйка и авокадо, закрачихме към Финсбъри Съркъс.

Денят беше вълшебен. Слънцето сияеше, лек ветрец развяваше роклите на секретарките, които вървяха към ливадата по средата на Съркъс, за да съчетаят обяда си със слънчева баня. Намерихме едно местенце с трева, което гледаше към поляната за кегли — там играеха млади мъже с яркосини ризи на райета и червени презрамки. До слуха ни долитаха тихите лениви разговори на обядващите служители, пръснали по ливадата бледи крайници и лица, обърнати към юлското слънце.

Дъвчехме сандвичите си и мълчаливо наблюдавахме хората край нас.

— Е? — обадих се аз.

— Какво „е“?

— Няма ли да ми кажеш за какво става дума?

Тя не ми отговори. Опря се на лакти. Повдигна лице към небето и притвори очи. После ме погледна.

— Мисля, че трябва да му бия шута на всичко. — Гласът й бе уморен. — Хамилтън е прав. Не ставам за тази работа.

— Дрън-дрън — казах аз. — Ти схващаш страшно бързо. Просто си родена за това.