Читать «Борсови игри» онлайн - страница 214

Аз се поуспокоих.

— Впрочем, както и да е. Всичко свърши.

Тънка усмивка плъзна по устните му.

— Не, не е свършило.

Гласът му звучеше абсолютно уверено.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще скъсаш тия квитанции. Още сега.

Не, нямаше да направя това за нищо на света.

— Защо?

Той отново се усмихна и вдигна телефона върху съседното бюро. Набра четиринадесет цифри. Америка.

— Дик, ти ли си? Хамилтън се обажда. — Той слуша няколко секунди отговора на Вайгел. — Слушай внимателно, Дик. Тук може да възникнат малко проблеми. Не мога да ти обясня веднага всичко. Но ако не се обадя до пет минути, свържи се с твоя човек и задействай плана за включване на Кати в играта. След това се махай от офиса си и изчезвай. Разбра ли?

Последва нова пауза, през която Вайгел му отговаряше бързо. Хамилтън погледна часовника върху стената.

— Окей, сега е един и тридесет и три минути местно време. Ако не ти се обадя до един и тридесет и осем, пускай плана в действие. — Затвори телефона и се обърна към мен. — Погрижих се за Кати още от момента, в който тя сподели с мен, че мисли дали да не каже на шефовете си за Кеш и Пайпър. И като предпазна мярка наредих на Вайгел да организира някой, който да я държи под око, така че всяка секунда да ни е подръка, в случай че ни се наложи да се отървем от нея.

Внезапно изстинах целият. Кати! В момента беше някъде в Ню Йорк, но не беше сама. Някой вървеше по петите й, наблюдаваше я, очакваше всеки миг сигнал от Вайгел да я убие. Нямах право да го допускам, не и след убийството на Деби.

Но дали не блъфираше? Допусках, че при критична ситуация като тази е способен да импровизира нещо такова. Но дори да блъфираше, беше толкова убедителен, както когато казваше истината.

Хамилтън долови хода на мислите ми.

— Знаеш, че не се шегувам — предупреди ме той. — Но така или иначе, не можеш да поемеш риска, нали? Възможно е и да лъжа, но ти не би рискувал живота на Кати, за да разбереш това.

Беше прав. Двамата с него бяхме изпадали в много ситуации, където заедно бяхме поемали пресметнат риск. Щеше да е глупаво от моя страна да вдигам залога и той знаеше, че няма да го направя.

Погледът му не се отделяше и за миг от лицето ми, прочиташе всичко върху него. Той се усмихна.

— Значи я обичаш, а? И тя е за теб нещо повече от една обикновена агентка по продажбите? — Той се изсмя. — Добре, добре. Сега ще скъсаш квитанциите, нали?

Бях безсилен. Той беше прав, разбира се. Нямах избор. Но самата мисъл ми беше ненавистна. Ненавистно ми беше, че ме е надиграл точно когато бях само на една ръка разстояние от финала. Стоеше пред мен, леко усмихнат, пресмяташе всички варианти и избираше най-точния. Както винаги.

Трескаво погледнах часовника. Един и тридесет и пет. Оставаха три минути преди да се обади на Вайгел.

— След като скъсаш тия квитанции, напиши няколко нови, с които изкупуваш дела на „Финикс Просперити“ в ПССП на стойност двайсет милиона долара, който трябва да прехвърлиш в същия ден. Искам да кажеш на администрацията да обработи веднага сделката и да ти се обадят когато прехвърлянето на активите бъде потвърдено. Аз ще наблюдавам.