Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 66

Все още бе с гръб към него. Чувстваше, че се е приближил до нея, представяше си го точно зад себе си, ръцете му висяха свободно край тялото му, юмруците му леко се свиваха и отпускаха, докато преценяваше възможността да докосне рамото й. От плътната тъмнина на хълмовете през цялата лагуна долетяха звънките извивки на песента, подхваната от самотна пойна птичка. Красотата на звука и късният час я караха да мисли, че е славей. Ала имаше ли славеи край морето? Пееха ли през юли? Едуард знаеше, но тя не бе в настроение да го пита.

Той изрече прозаично:

— Обичах те, но ти правиш всичко толкова трудно!

Запазиха мълчание, осъзнавайки смисъла на миналото време. Тогава тя най-после отвърна:

— Обичах те?

Той не се поправи. Може би и той бе нелош тактик. Просто каза:

— Можехме да сме толкова свободни един с друг, можехме да сме на седмото небе. А вместо това виж как я оплескахме!

Простата истина на тези думи, както и използването на хипотетичното минало време я обезоръжиха. Но думата „оплескахме“ й припомни грозната сцена в спалнята и блудкавата течност, която засъхваше и се напукваше по кожата й. Бе сигурна, че никога повече няма да позволи да й се случи подобно нещо.

Отвърна безчувствено:

— Да.

— Какво по-точно?

— Наистина я оплескахме.

Последва мълчание — някакъв вид пат с неопределена дължина, а през това време слушаха вълните и на пресекулки птичката, която бе отлетяла по-надалеч, но по-слабият й зов се чуваше дори още по-ясно. Накрая, както тя очакваше, той сложи ръка на рамото й. Докосването бе мило и разпръсна топлина по гръбнака й, чак до кръста. Не знаеше какво да мисли. Мразеше се за начина, по който изчисляваше момента, когато трябваше да се обърне, и се видя такава, каквато сигурно той я виждаше — чепата и нестабилна като майка си, трудна за разбиране, създаваща мъчнотии в момент, когато можеха да бъдат на седмото небе от щастие. Затова трябваше да улесни нещата. Това бе нейно задължение, задължението й на съпруга.

Обърна се и застана вън от обсега му, понеже не искаше да я целува, не веднага. Умът й трябваше да е ясен, за да му съобщи плана си. Но все още бяха достатъчно близо и тя успяваше да различи някои от чертите му на слабата светлина. Вероятно в този момент луната зад нея бе частично открита. Каза си, че той я гледа по начина, по който често я гледаше — с почуда, преди да й каже, че е красива. Тя всъщност не му вярваше истински и не обичаше да й го казва, понеже можеше да й поиска нещо, което не би му дала. Тази констатация я обърка и тя изгуби нишката на мисълта си.

После, неочаквано за самата себе си, попита:

— Това славей ли е?

— Кос.

— По вечерно време?

Тя не скри разочарованието си.

— Може мястото да е специално — каза той. — Горкият, сигурно не му е лесно.