Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 65

Той продължи:

— Мислиш си, че съм изкрънкал работата от теб ли? Това бе твоя идея. И аз не я искам. Разбираш ли? Не искам да работя за баща ти. Може да му кажеш, че съм размислил.

— Кажи му го сам. Той ще се зарадва. Ти му коства доста усилия.

— Добре тогава. Ще му кажа.

Едуард се обърна и тръгна към брега, но след няколко крачки се върна, ритайки с крак по чакъла с нескрито омерзение, запращайки към нея пръски от камъчета, някои от които се приземяваха в краката й. Неговата ярост разпали нейната и тя неочаквано си каза, че разбира общия им проблем: бяха твърде възпитани, твърде стеснителни, твърде боязливи, вървяха на пръсти, говореха внимателно, шушнеха, отлагаха, съгласяваха се един с друг. Почти не се познаваха, а и не можеха да се опознаят поради защитното покривало от приятелско мълчание, което потушаваше различията им, заслепяваше ги и ги обвързваше. Плашеха се от разногласията и сега яростта му я освобождаваше. Искаше да го нарани, да го накаже, да се разграничи от него. Този импулс, който я изпълваше с разрушителна радост, бе така необичаен за нея, че тя не знаеше как да му устои. Сърцето й биеше силно, искаше да му каже, че го мрази, и тъкмо се готвеше да изрече тези остри и чудесни думи, които никога досега в живота си не бе произнасяла, когато той заговори пръв. Бе се върнал на отправната си точка и призоваваше цялото си достойнство, за да я порицае.

— Защо избяга? Това беше грешка от твоя страна, ти ме нарани.

Грешка, нарани ме. Колко смешно!

Тя отвърна:

— Вече ти казах. Трябваше да се махна. Не можех да понасям да бъда там, до теб.

— Искаше да ме унижиш.

— О! Стига вече! Добре, щом искаш, така да бъде. Опитвах се да те унижа. Заслужил си го, след като не можеш дори да се контролираш.

— Говориш като кучка.

Тази дума предизвика искри в нощното небе. Сега вече тя можеше да каже каквото си поиска.

— След като мислиш така, махай се от очите ми. Просто се разкарай, чуваш ли? Едуард, моля те, махни се. Не разбираш ли? Дойдох тук, за да бъда сама.

Той си даваше сметка, че е отишъл твърде далеч с тази дума и сега няма накъде да мърда. И тя знаеше това. Докато му обръщаше гръб, съзнаваше, че играе театър и прави тактически ходове — неща, които винаги бе презирала у по-експанзивните си приятелки. Този разговор започваше да й омръзва. Дори и най-добрият изход щеше единствено да я отведе към нови мълчаливи маневри. Често, когато бе нещастна, се питаше какво най-много би искала да прави в момента. В този случай си отговори веднага. Представи си, че е на перона на Оксфордската гара по посока към Лондон в девет часа сутринта, с калъфа на цигулката в ръка, със свитък ноти и връзка подострени моливи в старата платнена ученическа чанта през рамо, на път за репетиция с квартета, на среща с красотата и трудността, с проблеми, които всъщност бяха разрешими от съвместно работещи приятели. Докато тук, с Едуард, нямаше решение, което можеше да си представи, освен ако не направеше предложението си, а тя се съмняваше, че ще има смелост за това. Колко несвободна се чувстваше! Животът й бе свързан с този странен човек от селцето на Чилтърнските възвишения, който знаеше имената на дивите цветя, на посевите и на всички средновековни крале и папи. И колко необикновено й се виждаше сега, че е избрала тази ситуация, това обвързване за самата себе си.