Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 63

В ръката му като че имаше нещо. Той спря на доста голямо разстояние, което само по себе си й се стори недружелюбно и породи и у нея враждебност. Защо бе дошъл да я търси толкова скоро?

В гласа му наистина имаше раздразнение.

— Ето къде си била.

Тя не можа да се насили да отговори на толкова безсъдържателна забележка.

— Наистина ли трябваше да идваш чак дотук?

— Да.

— Сигурно оттук до хотела има две мили.

Тя се учуди на остротата в гласа си:

— Не ме интересува колко е далеч. Трябваше да се махна.

Едуард не реагира. Когато прехвърли тежестта си на другия крак, камъчетата под него издрънчаха. Сега тя видя, че той носи сакото си. На плажа беше топло и влажно, по-топло, отколкото през деня. Доядя я, че бе решил да вземе сакото си. Добре, че не беше сложил и връзка. Господи, колко раздразнителна стана изведнъж, когато само преди минути така се срамуваше от себе си! Обикновено толкова държеше на мнението му за нея, а сега то не я интересуваше.

Той се готвеше да й каже за какво е дошъл да поговорят и направи една крачка към нея.

— Виж, това е нелепо. Не беше честно от твоя страна да избягаш по този начин.

— Така ли?

— Всъщност беше адски неприятно.

— Наистина ли? Аз мисля, че адски неприятното беше онова, което ти направи.

— Какво имаш предвид?

Очите й бяха затворени, когато отвърна:

— Много добре знаеш какво имам предвид.

По-късно щеше ужасно да страда при спомена за репликите си в този разговор, но сега добави:

— Беше много гнусно.

Стори й се, че го чува как изсумтява, сякаш някой го е блъснал в гърдите. Ако последвалото мълчание беше с няколко минути по-дълго, може би щеше да осъзнае вината си и да добави нещо по-малко жестоко.

Ала Едуард бързо продължи:

— Ти въобще нямаш представа как да се държиш с мъже. Ако имаше, това нямаше да се случи. Ти никога не си ме допускала близо до себе си. Ти понятие си нямаш от тези неща, нали? Живееш си, сякаш сме в хиляда осемстотин шейсет и втора. Та ти дори не знаеш как да се целуваш.

Тя се чу как изрича:

— Но знам какво е провал и го разпознавам, когато го видя.

Не това искаше да каже. Подобна жестокост не й бе присъща. Това бе втората цигулка, която отвръщаше на първата — реторично отбиване, предизвикано от неочакваността, от точността на нападението му, от презрението, което долови в повтарящите се „ти“-та. Колко обвинения трябваше да й бъдат отправени в няколко изречения?

Дори и да го бе наранила, той не го показа, въпреки че тя почти не виждаше лицето му. Може би тъмнината я правеше толкова дръзка. Когато той заговори отново, тонът му дори не се повиши.

— Няма да се оставя да ме унижаваш.

— А аз няма да се оставя да ме малтретираш.

— Аз не те малтретирам.

— Напротив, правиш го. Винаги си го правил.

— Това е абсурдно. За какво говориш?

Не бе сигурна, но си даваше сметка, че вече е избрала пътя си.