Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 61

Пета част

Тя го гледаше как идва по брега към нея. На фона на притъмняващите морски камъчета контурите му бяха като индигово петно — на моменти то й се струваше неподвижно, трепкащо и с размиващи се очертания, на моменти изведнъж се приближаваше, сякаш отместено като пионка за шах с няколко квадратчета напред. Последните останки от дневна светлина се оттегляха от плажната ивица. Зад гърба й, далеч на изток, се мяркаха светлинните точки на Портланд, а в ниските облаци матово се отразяваше жълтеникавият оттенък на уличните лампи, запалени някъде в далечен град. Наблюдаваше го и й се искаше да върви по-бавно, понеже се чувстваше виновна, страхуваше се от него и отчаяно се молеше за още малко лично време. Мисълта за какъвто и да е разговор я ужасяваше. Струваше й се, че няма думи, които могат да назоват случилото се, не съществува език, на който двама здравомислещи хора могат да си обяснят един на друг подобни събития. Да се спори за това бе дори още по-немислимо. Не можеше да има дискусия. Не искаше да се занимава с това и се надяваше, че и той няма да иска. Но за какво друго щяха да говорят? Защо иначе бяха и двамата тук? Проблемът стоеше помежду им, солиден като географско понятие, като планина, като межда. Неназовим и неизбежен. Флорънс се срамуваше. Последиците от собственото й поведение още я разтърсваха и дори сякаш кънтяха в ушите й. Затова именно бе тичала, докато стигна толкова надалеч по каменистия плаж със самоизуващите се обувки — за да напусне стаята и всичко, станало там, за да се спаси от себе си. Бе се държала отвратително. Отвратително. Остави тромавата светска дума да се върти в мислите й и да се повтори няколко пъти. В крайна сметка това беше снизходителен термин — тя играеше тенис отвратително, сестра й свиреше на пиано отвратително — и Флорънс знаеше, че думата по-скоро прикрива, отколкото обяснява поведението й.

Същевременно си даваше сметка и за неговия позор — когато се изправи над нея с онова сковано, зашеметено изражение, извивайки гръбнака си назад като влечуго. Но се опитваше да не мисли за това. Дали съзнаваше, че донякъде я успокоява една тайна мисъл: вината не е само нейна, в него също има нещо нередно? Колко ужасно щеше да бъде, но и колко утешително, ако той страда от някаква форма на вродено заболяване, от някакво семейно проклятие, от болестите, които се потулват в срам и мълчание, като например енурезата или рака — тази, последната дума, тя суеверно никога не изричаше на глас от страх да не се инфектира устата й, детинщина, разбира се, която никога не би признала пред другите. Тогава щяха да могат да изпитват взаимно съжаление, щяха да са обречени от личните си страдания на взаимна любов. Тя вече изпитваше съжаление към него, но се чувстваше и леко измамена. Ако той имаше някакво рядко страдание, защо не й се бе доверил? Впрочем прекрасно разбираше защо не би го направил. Тя също не бе заговорила. Как би могъл той да подхване въпроса за собствения си недъг, какви биха могли да бъдат встъпителните му думи? Та те не съществуваха. Подобен език тепърва трябваше да се измисля.