Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 21

Час и половина по-късно се шляеше из центъра на града в обедната горещина, все още смътно отегчен и ядосан на себе си, че си прахосва парите и времето. В миналото това бе неговата местна столица, източникът на почти всичките му пубертетни вълнения или на обещанието за тях. Ала след Лондон Оксфорд му изглеждаше като кукленски град — сладникав, провинциален и смешно претенциозен. Когато някакъв портиер с мека шапка го погледна навъсено от сенчестия вход на един колеж, Едуард насмалко щеше да се обърне и да го заговори. Вместо това реши да се почерпи с една утешителна халба бира. Когато тръгна по Сейнт Джайлс към „Орел и дете“, съзря едно саморъчно написано съобщение за събрание на местния клуб на Кампанията за ядрено разоръжаване за същия ден по обяд и за миг се поколеба. Не обичаше много сериозните сбирки — нито драматичната им реторика, нито тъжната им праволинейност. Оръжията, разбира се, бяха ужасни и трябваше да бъдат спрени, но досега по събрания никога не бе научавал нищо ново. И все пак членуваше в тази организация и си плащаше вноските, нямаше какво друго да прави, а и долавяше неясния повик на съвестта си — бе длъжен да помогне за спасяването на света.

Тръгна по един покрит с плочки коридор и влезе в сумрачна зала с ниско спуснати боядисани покривни греди и църковен мирис на полировка за дърво и прахоляк. От вътрешността й долитаха ниските звуци на отекващи в дисонанс гласове. Когато очите му свикнаха с тъмнината, първият човек, когото видя, бе Флорънс. Застанала до една врата, тя говореше с един тънък и длъгнест жълтолик младеж, който държеше в ръка тесте листовки. Бе облечена с бяла памучна рокля, разширена надолу като пола за танци и силно пристегната в кръста с тънко синьо кожено коланче. За миг си помисли, че е медицинска сестра — по някакъв абстрактен, конвенционален начин сестрите му се струваха еротични, понеже, както си фантазираше, те вече знаеха всичко за тялото му и за неговите потребности. За разлика от повечето момичета, в които се заглеждаше по улиците или в магазините, тя не отвърна очи. Погледът й бе любопитен или насмешлив, а може би отегчен и търсещ развлечение. Лицето й бе странно — със сигурност красиво, но по-скоро като изваяно или издялано от камък. В сумрака на залата единствената дневна светлина, която струеше от един висок прозорец вдясно от нея, придаваше на лицето й вид на изсечена маска — одушевена и спокойна, ала непроницаема. Едуард не спря, когато влезе в стаята. Продължи да върви към нея, без да има понятие какво ще й каже. Определено не го биваше във встъпителните изречения.