Читать «На плажа Чезъл» онлайн - страница 19

Една от задачите й бе да чисти Зелената стая, където един следобед видя в кошче за хартиени отпадъци част от бележки по изпълнението на квартет „Амадеус“, нахвърляни с молив. Почеркът бе криволичещ и неясен, едва се четеше и се отнасяше до встъпителната част на Шубертовия квартет № 15. Каква бе радостта й, когато най-после успя да разчете думите: „На си — начало!“ Флорънс не можа да се въздържи да не си поиграе с идеята, че е получила значимо съобщение или че й е подсказано нещо жизнено важно, и две седмици по-късно, наскоро след започването на последната й година, покани трима от най-добрите студенти в колежа да свирят в основан от самата нея квартет.

Единствено челистът бе мъж, но Чарлс Родуей не я интересуваше особено в сантиментално отношение. Мъжете в колежа — музиканти, отдадени на изкуството си, жестоко амбициозни и слепи за всичко останало извън избрания инструмент и свързания с него репертоар, също никога не я бяха привличали. Когато някое от момичетата в групата започнеше да излиза редовно с друг студент, то просто изчезваше от обществото, също както приятелите футболисти на Едуард. Сякаш постъпваше в манастир. Тъй като й изглеждаше невъзможно да излиза с момче и едновременно с това да поддържа отношения със старите си приятелки, Флорънс предпочиташе да се движи с групата от общежитието. Харесваха й шегите, интимността, добронамереността, начинът, по който момичетата празнуваха рождените си дни, и как мило се суетяха с чайници, одеяла и плодове, ако някоя се разболееше от грип. Студентските й години бяха нейната свобода.

Лондонските периметри на Едуард и Флорънс едва ли се застъпваха. Тя знаеше много малко за пъбовете във Фицровия и Сохо и въпреки че винаги бе искала, никога не беше посещавала читалнята на Британския музей. Той не знаеше нищо за Уигмор Хол или за чайните салони в нейния квартал и нито веднъж не бе ходил на пикник в Хайд Парк, нито се бе возил на лодка в Серпантината. И двамата се развълнуваха, когато установиха, че са били по едно и също време на Трафалгар Скуеър през 1959 година, заедно с двайсетте хиляди души, борещи се за забраната на атомната бомба.

* * *

Срещнаха се чак след края на следването си в Лондон, когато вече вятърът ги бе отвял обратно към съответните им домове и към тишината на детството им, за да прекарат една-две горещи и скучни седмици в очакване на изпитните си резултати. След време това, което щеше да ги озадачава най-много, бе колко лесно срещата им можеше изобщо да не се е състояла. За Едуард точно този ден можеше да е изминал както повечето други — в убежището му в тясната градина, на покритата с мъх скамейка в сянката на огромния бряст, в четене далеч от погледа на майка му. На петдесет ярда от него лицето й — бледо и неясно като акварелите й, щеше да стои неотлъчно на прозореца на кухнята или дневната в продължение на двайсет минути с вторачени в него очи. Той се опитваше да не й обръща внимание, но чувстваше погледа й, който сякаш го докосваше по гърба или по рамото. После я чуваше на пианото на горния етаж да се запъва на някоя от пиесите от „Тетрадката на Ана Магдалена“ — единствената класическа музика, която той познаваше по онова време. Половин час по-късно можеше да е пак на прозореца, отново загледана в него. Не го заговаряше, ако го видеше с книга в ръка. Преди години, когато Едуард бе още ученик, баща му й бе наредил никога да не прекъсва заниманията на сина си.