Читать «Посредникът» онлайн - страница 5

Както и да е, Биан Тран погледна часовника си, въздъхна някак странно и каза:

— Добре, дайте да приключваме. Бързо. — Тя ме погледна и продължи: — Когато дойдох, разговарях със старшия детектив. Станало е снощи. Около полунощ. Мисля, че носът вече ви го е подсказал. Права ли съм?

След пет-шест часа при стайна температура трупът почва да отделя газове, а в тясно и затворено пространство като това тук е по-ужасно и от тоалетната на мексикански ресторант. Нямах представа какво е вечерял Клиф, но ми се виждаше отвратително.

Мис Тран отбеляза:

— Според статистиката това е часът на самоубийствата. Не точно полунощ. Просто късно вечер.

— Нямах представа.

— Така е при около седемдесет на сто от случаите.

— Аха.

— Помислете си — каза тя. — Изтощение, душевните сили са изчерпани, мракът носи униние и ако жертвата живее сама, обхваща я чувство на самота и депресия. — Сигурно съм проявил интерес към беседата, защото мис Тран продължи: — Пролет. Това е обичайният сезон. Но празниците като Коледа, Нова година и Деня на благодарността също са популярни сред самоубийците.

— Смахната работа.

— Нали? Когато настроението на нормалните хора се повишава, тяхното пада.

— Вие май добре познавате темата.

— Не бих се нарекла експерт. Помагала съм при разследването на седем-осем самоубийства. А вие?

— Убийства, нищо друго. Мафиотски отмъщения, няколко отвличания с фатален край, такива работи. — Помълчах и попитах: — Случвало ли ви се е и друг път да видите подобно самоубийство?

— Не съм и чувала за такова.

— Имаше ли писмо?

Тя поклати глава.

— Но това нищо не значи. Чувала съм за случаи, когато оставят писмо в службата си или дори го пращат по пощата.

Тя отиде до тоалетката и взе да оглежда нещата по нея: гребен и четка, огледалце, няколко мъжки дреболии. Последвах я и попитах:

— Как е открито тялото?

— Жертвата ползва… ползвала е услугите на чистачка. Жената имала ключ, в девет сутринта влязла и заварила тая каша.

— Което означава, че при идването й външната врата е била заключена. Нали така?

— Вратата се заключва автоматично. И не… няма следи от взлом.

— Ченгетата провериха ли вече? — Знаех, че по-късно ще ми зададат този въпрос, затова не пропуснах да се осведомя.

— Да, провериха. Може да се влезе само през външната врата или през плъзгаща се стъклена врата към балкона. Балконската врата също е заключена, ако ви интересува. А и сме на дванайстия етаж.

— Кой повика полицията?

— Чистачката. Набрала 911 и от там я прехвърлили към участъка.

Вече знаех това, но когато пропуснеш да зададеш дежурните въпроси, хората стават подозрителни и почват да разпитват теб. Картата ми от ФБР изглеждаше достатъчно автентична, за да мина покрай полицая на входа; сега само трябваше да избягвам сериозните разговори, които биха разкрили колко съм бос. Това го умея.

— Къде е чистачката? — зададох аз следващия дежурен въпрос.

— В кухнята. Казва се Хуанита Перес. Млада, около двайсетгодишна. Силно набожна католичка, вероятно нелегална имигрантка и в момента извънредно разстроена.

— Не се и съмнявам.