Читать «Посредникът» онлайн - страница 27

— Защо ми го казваш точно сега?

— Докато работим заедно… — Тя пак помълча, търсейки подходящите думи. — Сътрудничеството означава споделяне. — Докосна ръката ми. — Очаквам от теб взаимност. Нали сме партньори?

Биваше я да лъже, но не чак дотам. Всъщност искаше да каже, че според нея Филис вече ме е посветила в тайната или скоро ще го направи. Но за да не разруша имитацията на дружелюбност, аз попитах:

— Откъде ти е тая бойна нашивка?

— От Ирак. По време на нахлуването и една година по-късно.

— Да вземеш да си смениш туристическата агенция.

Тя се усмихна.

— Ползваме една и съща. — После добави: — При нахлуването бях оперативен офицер на мотострелкови батальон. След това, през първата година от окупацията, служих в разузнаването на корпуса. Втората ми специалност е военно разузнаване и говоря добре арабски. През повечето време водех разпити на пленници или поддържах връзка с иракската полиция в нашия сектор.

— Бас държа, че арабите са се шашнали.

— От кое?

— Красива американска азиатка да говори на техен език. Имаше ли проблеми?

Тя сви рамене.

— Беше неловко. Не заради езика, а заради пола. Те имат средновековно отношение към жените. Не са фундаменталисти, но в арабските страни идеята за мъжко превъзходство е по-скоро въпрос на култура, отколкото на религия.

— Хей, може пък и да ми хареса там.

Тя благоразумно пренебрегна мъжкия ми шовинизъм и добави:

— Първо трябва да научиш основните трикове.

— Какви са?

— Показваш пушката и говориш пределно властно. Ако продължават да ти се хилят, теглиш им едно коляно в топките… Свикнали са по времето на Саддам. Това им помага да превъзмогнат прехода.

— Тъй ли? Не си спомням за подобен похват в наръчниците.

— Говоря в преносен смисъл. Но Ирак наистина е различен. Наръчниците не помагат. Трябва да ги… пригаждаш.

— Всяка война е различна.

— Друго имам предвид. Както ти се усмихват и махат с ръце… щом изчезнеш от поглед, същите хора почват да заравят край пътя мини, та да те направят на парчета.

— Може би погрешно тълкуваш ръкомахането. Може да казват „сбогом, гадове“.

— Не е смешно. — Тя въздъхна дълбоко, после ме погледна в очите и каза: — Веднъж гледах как на един контролен пост спира кола. Караше жена с черно фередже. Крещеше през отворения прозорец за помощ. За бога, на седалката до нея имаше малко дете. Двама от моите военни полицаи загубиха бдителност, пристъпиха натам и… беше ужасно. Навсякъде се разхвърчаха парчета от човешки тела. — Тя ме погледа още малко и добави: — Те не играят по никакви правила — затова нямаш избор. Що за хора взривяват собствените си деца? Налага се да захвърлиш наръчника.

— Хрумвало ли ти е, че хората там може и да са ни сърдити, задето нахлухме в страната им, и сега ни приемат като неканени окупатори? Неразумно, знам, но може би затова се опитват да ни избият.

Явно бях засегнал болно място, защото тя отговори:

— Спести ми високопарните си разсъждения. Тук гледате по новините как обезглавяват хора, как ги разкъсват мини и си казвате: божичко, колко ужасно. А там по цели нощи не спиш и се питаш дали ще си следващият.