Читать «Посредникът» онлайн - страница 257

Не се изненадах, защото за Биан това бе както идеалният път за бягство, така и идеалното скривалище. Подозирах, че го е планирала от самото начало. Тя говореше виетнамски, майка й тъгуваше за родината и с радост би прекарала старините си там, а никой не би могъл да открие Биан в една страна с осемдесет милиона жители, където всеки четвърти носи фамилията Тран. Освен това между Америка и Виетнам нямаше договор за екстрадиране. А и Биан обичаше риба.

Изтичах до портала за крило В, където пазачът любезно ми поиска бордната карта, каквато нямах. Вместо нея размахах пропуска си за ЦРУ и измънках нещо неясно, но не прекалено плашещо — за национална сигурност, за проверка на пътник и тъй нататък. Цивилните лесно се впечатляват от подобни неща и пазачът ме пусна да продължа, без дори да мина през металодетектора.

Качих се в електробуса и се промъкнах напред през група туристи, идващи от някакво тайнствено място, където всички са ниски и страдат от манията да фотографират високи мъже с мръсни, смачкани униформи. Подпрях се до прозореца и погледнах часовника си. Пет и десет. Самолетът излиташе в шест без пет и нямаше обявено закъснение, значи отвеждането на пътниците трябваше да започне около пет и половина.

Седем минути по-късно електробусът спря и аз си проправих път през тълпата към крило В — всъщност безкраен коридор, който се простираше наляво и надясно. От един надпис разбрах, че изход 48 е наляво и изтичах нататък.

Биан или щеше да бъде там, или не. Ако се появеше, това щеше да означава едно; ако не — съвсем друго. Не бях съвсем наясно кое какво означава, но усещах, че е важно.

Чувствах се раздвоен както никога през живота си. Въпреки всичко все още бях малко влюбен в Биан Тран и ужасно ревнувах от Марк Кембъл. Спомнях си как веднъж Биан каза, че обичта няма минало време. Спомнях си също как Шон Дръмънд цинично и недоверчиво сметна това за лигава и наивна фантазия. Но за Биан не беше така. Тя жертваше всичко постигнато — кариера, гражданство, може би дори живота си — заради един мъж, който дори не бе жив, за да оцени жеста. Всеки мъж би бил щастлив да е на негово място. И всяко правителство би трябвало да умира от страх пред подобна жена.

Защото, честно казано, аз одобрявах много от действията на Биан; на някои се възхищавах и дори завиждах. Вашингтон бе отнел на Биан нещо скъпо и в замяна тя също му отне нещо, което Вашингтон обичаше — арогантното убеждение, че може да заблуждава повечето хора почти винаги.

Обективно погледнато, стореното от нея беше морално двусмислено: предателство за едни, възмездие за други.

Убийство — там минаваше границата. Злото не се поправя със зло; то не връща мъртвите и не лекува болката. Можех да й простя, ако беше убила в миг на ярост, а и законът признава смекчаващи вината обстоятелства, когато страстта е надделяла над разума. Но случаят не беше такъв.

Точно пред мен се появи табела с номер 48. Забавих крачка и се огледах. Биан щеше да бъде цивилна, а аз бях с униформа, тъй че й давах голямо предимство. Изгубена сред тълпата, тя щеше да ме забележи отдалече. Освен това около изход 48 гъмжеше от дребни хора и аз се чувствах като Гъливер в Страната на лилипутите.