Читать «Посредникът» онлайн - страница 24

Да, бе.

Филис прие да се обади в службата на майор Тран и да уреди някакво бюрократично споразумение, а аз й казах какво ще ми трябва, когато се върна — като начало нова работа.

Затворих телефона и влязох в апартамента при майор Тран, която все още се преструваше, че разглежда някакъв художествен фалшификат на стената.

Кимнах й. Тя също ми кимна.

— Кога ме засече? — попитах аз.

— Не знам. Може би… още щом излъга, че си от ФБР.

— Тъй ли? Бях нахален, самоуверен и груб. С какво се издадох?

— Изигра го чудесно. Просто не пасваш в картинката.

— Сразен съм.

— Ще ти мине.

— Дори съм си сменил бельото.

— Благодаря за откровението. — Тя се усмихна. — Забравил си, че изглеждаш ужасно порядъчен.

Заедно се върнахме в спалнята при сержант Ендърс.

4

Колкото и да е невероятно, вонята се беше засилила до такава степен, че Биан Тран си сложи още дезинфектант веднага щом влязохме в стаята. Новоизграденото ни сътрудничество явно си имаше граници — на мен не предложи.

Тим Рейнолдс усърдно събираше от леглото мъхчета и частици и ги прибираше в найлонови пликчета с етикети.

Без да откъсва очи от куфарчето, Ендърс разговаряше с друг агент, и той със спортно сако и смешна вратовръзка — на жълти и зелени точки. Онзи час по час надникваше в бележника си — сигурно доказателство, че и той е детектив.

Клифърд Даниълс беше все тъй гол… и мъртъв.

Точно когато влязохме в стаята, детективът обясняваше на Ендърс:

— … самоубийство. Да, сигурен съм. Вероятно щях да съм по-спокоен, ако знаех нещичко за живота му, дали съвпада с профила на типичен самоубиец. Но… виж какво… пистолет в ръката, няма следи от взлом, положението на тялото… всичко е ясно.

— Да, но…

Преди Ендърс да довърши, се намесих аз.

— Ние с майор Тран също сме сигурни, че е самоубийство.

Той се озърна към мен.

— Случайно да съм ви питал за мнение?

— Не е само мнение.

Температурата в стаята рязко спадна.

— Какво намеквате?

— Тъй като няма видими улики за престъпление, ние с майор Тран прибираме куфарчето на Даниълс като държавна собственост. То няма значение за разследването, а ние прилагаме правото на по-висшата инстанция.

— Правото на… какви ги говорите?

За негово сведение Биан обясни:

— Това е сложна правна теория. Свързана с големи кучета, малки кучета и ако не ме лъже паметта… уриниране по дърветата.

Ендърс ме изгледа тъй, сякаш си имаше работа с луд.

— Куфарчето е мое — заявих аз и пристъпих към леглото.

Ендърс ме хвана за рамото.

— Добре дошъл в окръг Арлингтън, мой човек. Висша инстанция, дрън-дрън. Разследването е мое, значи и куфарчето е мое. Аз решавам дали има значение, или не.

— Не и този път.

— И този, и всеки друг път. — Като ме видя да правя още една крачка към леглото, той каза: — Пипнеш ли куфарчето, слагам ти белезници.

Ние с Биан се спогледахме, обзети от една и съща нерадостна мисъл. Някой трябваше да играе доброто ченге. Аз го мога, макар че не ме бива твърде, а и вълчата ми муцуна вече се подаваше изпод овчата кожа. Освен това, дори и в друга униформа, ченгето си е ченге, а Биан беше ченге и знаеше кое как става. Тя се обърна към Ендърс.