Читать «Частен сектор» онлайн - страница 236

Разбира се, видях роднините на Лайза — мистър Мороу в инвалидна количка, леля Етел, впила яростен поглед в небето, Елизабет, Каръл и, естествено, Джанет. На идване бях зърнал и Феликс, домоуправителя на Лайза. Сега не го виждах, но знаех, че е тук. Сай прати цветя, но не дойде.

Огледах всички, скупчени безмълвно един до друг, после погледнах черния ковчег, увиснал над правоъгълната яма, и казах:

— Имам огромната чест да изрека последните думи. Обещавам да бъда кратък, защото Лайза не би искала друго. Някога Сенека бе предупредил: „Хората не се интересуват колко благородно, а само колко дълго живеят. Макар че всеки има възможност да живее доблестно, никой няма властта да удължи живота си.“

Помълчах и всички се загледахме как снежинките се сипят по ковчега на Лайза.

— Тя живя доблестно, като олицетворение на най-доброто в армията и в правото. Беше моя приятелка, беше приятелка на всички ни.

Обърнах се към капитана на почетната рота и казах:

— Започвайте.

Двама сержанти прекрачиха напред, свалиха американския флаг и го сгънаха на плътен триъгълник. Подадоха флага на капитана, който го предаде на Джанет, сянката на Лайза. Така бе помолил баща й.

Изстрелите разцепиха мразовития въздух и тълпата леко трепна, както се случва винаги. Тръбата пропя тъжната си песен, всички заплакахме и видяхме как черният ковчег се спуска с мъчително бавна тържественост в мрачната яма, която безмилостният убиец бе превърнал в нейна съдба.

Аз останах да гледам в гроба, докато опечалените бавно минаваха покрай мен и се отправяха нагоре по склона на Националното гробище „Арлингтън“. Мнозина от тях бяха минавали неведнъж по този път. Най-сетне бях сложил на място последното късче от мозайката. Ако предпочитате, бях разгадал последната тайна. Лайза беше усетила, че във фирмата има нещо много нередно. Беше приела предложеното място на съдружник, за да не загуби доверието им — защото бе искала да ги разобличи, защото просто й беше в характера да освобождава света от злото. Но не бе разбрала срещу какво страшно зло се изправя и бе платила за това с живота си.

След няколко дни щях да се върна тук за дълъг приятелски разговор. Щях да й разкажа как свърши всичко и колко ми липсва. Бръкнах в портфейла си, извадих нейната смачкана снимка, целунах я и я пуснах в гроба.

Когато най-сетне вдигнах очи, Джанет стоеше до мен.

Гледаше ме и сигурно се чудеше как да го каже по най-мекия начин. Бяха ни събрали убийствата и последвалите бурни събития, които несъмнено предизвикаха неестествени емоционални изблици. Страх, отчаяние, обич, ревност и огромна вълна от алчност. Но всичко това бе отминало и кой знае какво оставаше.