Читать «Частен сектор» онлайн - страница 217

46

Паркирах в подземния гараж до хотел „Мадисън“, влязох във фоайето и тръгнах право към апартамента си на третия етаж, който по една случайност се намираше до този на Джанет, а двата съседни и отсрещният апартамент бяха пълни с тайни агенти, натоварени да се грижат за нашето здраве и благополучие. Всъщност нашият етаж приличаше на военен лагер — охранителни камери, детектори за движение и толкова експлозиви, че се молех някой да не драсне клечка кибрит.

Между другото, „Мадисън“ си го биваше за скривалище, докато хванат убиеца. Имаше пет звезди и всичкия необходим лукс — хубави стаи, разкошни ресторанти и всичко останало. Слава богу, че ФБР не командваше парада, иначе щяхме да ядем престояла пица в някоя затънтена кочина край шосе 1, а кабелът да хваща само канал „Лайфстайл“. Казвам ви, ЦРУ има съвсем друг подход към тия неща. Не е зле да си имаш засекретен бюджет — все едно Чичо Сам да ти подпише празен чек. А и културната пропаст между ФБР и ЦРУ е като разликата между хижа за поотраснали скаути и таен клуб за фенове на Макиавели. Може би затова не се обичат, не си вярват много и не си споделят нищо.

Както и да е, тъкмо си влизах в стаята, когато на вратата се почука. Беше Джанет.

— Рано се прибираш — каза тя.

— Рано пиле рано пие.

— Налей и на мен.

Послушно отидох до минибарчето и се върнах с бира за нея и уиски за мен. Тя си избра стол до прозореца. И тъй, ето ни най-сетне само двамата.

Наистина се нуждаех от едно питие.

— Как мина? — попита Джанет.

— Добре. Щастливи са, че подписах ревизията и още по-щастливи, че прекратих делото. Всъщност всичко живо ми ръкопляска, задето съм обръснал „Морис“ със седемдесет милиона. Мислят да ме направят съдружник.

— Значи се вързаха?

— Да. Сай каза обаче, че ме оттеглят от „Морис“. Джесика му рекла по телефона, че съм лош човек.

— Жалко. Бяха толкова мили хора.

— А парите са в банката ми. И съвсем сериозно смятам да ти прехвърля половината. Ще го уредя, след като мине десетдневният срок.

— Задръж ги.

— Мисля, че ти не…

— Това са кървави пари. Задръж ги.

Погледнах часовника — определено беше време за едно питие.

Тя взе бирата от ръката ми, отпи и каза:

— Между другото онази жена, дето ни посрещна на асансьора, изглеждаше особено разочарована от теб.

Почесах се по тила.

— А… имаш предвид мис Алисън… асистентката на Джейсън.

— Забрави. — Тя врътна очи към тавана. — Не е моя работа.

Естествено, че не беше. Точно затова повдигна въпроса.

— Обядвахме заедно — казах аз. — Веднъж… или може би два пъти. Стори ми се егоистична и ужасно скучна.

— Разкошна е.

— Не съм забелязал.

— Нищо чудно, че не ти потръгна със сестра ми.

— Какво означава това?

— Нищо… абсолютно нищо.

Смъкнах обувките и се проснах на леглото. Два дни безсъница, престрелки, разпити във ФБР, брифинги в ЦРУ, а сега и това… божичко. Чувствах се смазан и май леко ми трепереше под лъжичката.

— Ти ме изпързаля — каза накрая Джанет.

Изкашлях се и отговорих:

— Не съм.

— Да, изпързаля ме.

— Не. Приех най-добрата сделка, която можехме да получим.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото познавам Вашингтон. Защото хората тук не разсъждават като вас в Бостън. Провинция не е географско понятие, а начин на мислене. Прекъсни ме, ако прекаля с метафорите, но Питърсън и неговите хора цял живот мерят на кантара общото добруване и дребните злини. Мръсен занаят. И на тях не им харесва. Но го вършат и всички печелим.