Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 164

— Това пътуване ми отвори очите за необятността на земята. Видях неща, за които други хора могат само да мечтаят. Сега се страхувам, че когато се прибера в моя свят, неговите ограничения, дори вярванията му, ще ме притискат.

— Страх ви е, че ще увият краката ви.

— Да. Да, мисля, че именно това имам предвид.

— Не ви ли натъжава и друго?

Как да й обясни за Хутлун? Знаеше, че щом се завърне в Акра, мечтата за нея ще изчезне заедно със спомените му от Шанту и великата проблясваща пустиня — „влизаш и повече не излизаш“. Сърцето го заболя. Но какво друго би могъл да направи, освен да принуди себе си да забрави?

— Знаете, че завръщането ви ще бъде по-опасно, отколкото пътуването ви дотук, нали? — попита го тя.

— Как така?

— Баща ми, императорът, не ви ли каза, че е във война със своя брат в Каракорум?

Жосеран поклати глава. Хубилай не му беше доверил подобни сведения, но самият той подозираше за подобен развой на събитията. Видял беше многочислена войска да напуска града преди няколко седмици и да се отправя на запад.

— Арик Буке също се назовава хан на хановете, ползва се и с подкрепата на Златния клан, наследниците на Чингис хан.

— Тогава вашият баща е самозванец, така ли?

— Самозванец ли? — тя се усмихна. — Нека ви кажа следното: повечето от войниците на баща ми са наемници, китайци, уйгури, тангути, бирманци, но са били обучени на монголска тактика от монголски военачалници. Пехотата е въоръжена с къси здрави копия, не за бой с хора, а за поваляне на коне. Някога многочислеността на нашите врагове не означаваше нищо за татарската конница, но сега благодарение на баща ми китайците и уйгурските войници, които преди много лесно търпяха поражение, вече са повече от достоен противник. Хубилай изгуби дома и легитимността си, но в замяна спечели империя. Така че сега Арик Буке е самозванецът. Защото както е сигурно, че слънцето ще изгрее и залезе, така е сигурно и че няма да победи баща ми на бойното поле. Силата провъзгласява хана на хановете, а не легитимността.

— Ами вие? — прошепна Жосеран.

— Аз ли? — също прошепна тя в отговор, неуверена в смисъла на въпроса.

— Според вас кой Велик хан е самозванецът?

— Моето мнение е несъществено. Не съм нито монголка, нито китайка. Нося кръвта на Чингис хан, но имам крака на китайска принцеса. Не мога да яздя, не мога дори дълго да вървя сама. Вече не съм човек. Аз съм жертвата на моя баща, принесена пред онези, които е завоювал — тя замълча. — Уморих се. Вървете си. Надявам се, че отново ще се срещнем.

— Надали ще имам това щастие. Но ви пожелавам божествен мир в душата.

— И аз ви пожелавам същото. И хиляди благословии за нашия отец, който е на небето — каза тя, като използва израза, който употребяваше Уилям.

— Господарке — тихо каза той с поклон.

И я остави там, в Градината на ободряващата пролет, принцесата със сърце на татарка, тяло на кукла и мънички, ужасяващи, детски крачета лилии.

Поеха на път във втората есенна луна, придружени от сто имперски отряда. Сартак водеше авангарда с Пияницата и Ядосания. Отправиха се на юг, към многобройните селца и градчета, прострени из зелените равнини на Катай, а после по прашните, оскъдни следи от Пътя на коприната на запад.