Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 15

Вече познаваше Акра по-добре, отколкото познаваше Париж или Троа. Прекара пет години в Земите отвъд и трудно разпознаваше у себе си зилотът, който за първи път стъпи на тези брегове, трескав, тормозен от угризения на съвестта и уплашен. Когато напусна Франция, беше сключил заем за две хиляди шилинга от перцепторията на тамплиерите, за да плати пътуването си до Акра. В залог беше оставил собствеността си на тамплиерската ложа, в случай че не се завърне от поклонничеството си.

Пет години!

Толкова много се беше променил. У дома той и другарите му франки се обличаха в кожи и се тъпчеха с говеждо и свинско. Рядко се къпеше, беше убеден, че ще се простуди и ще умре. Ама че дивак беше! Тук ядеше малко месо и от медни подноси похапваше портокали, смокини и пъпеши, пиеше шербет вместо греяно вино. Къпеше се най-малко три пъти седмично.

От дете му бяха втълпявали, че мохамеданите са самото въплъщение на Дявола. Ала след пет години в Акра понякога носеше роби и тюрбани по сарацински обичай и от същите тези дяволи беше понаучил математика, астрономия и поезия. Тамплиерите държаха мохамедани затворници като занаятчии, оръжейници и седлари. С времето беше изградил колебливи приятелства с неколцина от тях, започна да ги възприема като равни.

Вече не съм сигурен дали мога да се върна у дома. Не знам дори къде е домът ми.

Режимът му като тамплиер беше строг. През зимата дните му започваха преди зазоряване; след утринята проверяваше конете и сбруите им, оглеждаше оръжията и бронята си, както и тези на своите оръженосци. След това заедно се заемаха с обучението си: постоянни упражнения по мятане на копие и боздуган, с меч, кама и щит. По пладне се хранеше за първи път, следващото хранене беше чак на вечеря. Всеки ден казваше по дванайсет пъти „Отче наш“, четиринайсет на всеки час и осемнайсет за вечерня. Водеше живот на монах-воин.

Така извършваше своето поклонничество, така изпълняваше своето покаяние, а времето на неговия обет беше към края си. Капеланът му беше казал, че всички грехове са му опростени. Защо тогава не спираше да чувства тази тежест в сърцето си? Скоро щеше да дойде време да се върне във Франция и да поеме управлението на земите, останали в наследство от баща му. Трябваше да очаква с повече нетърпение завръщането у дома.

Чу камък да пада в мрака и се обърна. Ръката му се насочи инстинктивно към меча. Този проклет град гъмжеше от убийци.

— Остави меча си, тамплиере — изрече мъжки глас на латински.

Жосеран разпозна доминиканския монах Уилям.

— Казаха ми, че ще те намеря тук — продължи той.

— Често намирам покой в нощта.

— А не в параклиса, така ли?

— Тук горе има по-малко лицемери.

Монахът се приближи до назъбения парапет на стената и погледна надолу към пристанището, лицето му оставаше в сянка. Доминиканците. Domini canes, както някои по-устати умници биха нарекли „хрътките на Бог“. Орденът беше основан от Гусман, испанец, когото сега наричаха Свети Доминик, по време на кръстоносния поход в Лангдок. Поставили си бяха за цел да изкоренят ереста и да поставят Европа под крака на духовниците.