Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 115

Беше късен следобед, когато стигнаха до един от най-големите градове, които Жосеран беше виждал, по-голям дори от Константинопол, Венеция или Рим. Стените, прецени той, бяха седем или осем левги в обиколка и изчезваха сред мъглата от двете страни. Издигаха се смайващ брой барабанни кули и пагоди.

Градът, каза му Сартак, се казвал Кензан Фу и оттам започвал Пътят на коприната. Повече от един милион души живеели в него, така му обясни.

— Тук ли ще се срещнем с Хубилай? — попита го Жосеран.

— Не, Варварино — разсмя се Сартак. — Пътуваме към по-красив град от този!

По онова време Жосеран си помисли, че думите му са празна хвалба.

Не спряха в Кензан Фу. Вместо това продължиха на север покрай Жълтата река, която беше набъбнала от дъжда, а водите й бяха гъсти от калта и не бяха жълти, а червеникавокафяви на цвят. Подминаха друг голям град, който татарите нарекоха Тай Юан, и много късно един следобед се изправиха пред гледка, която накара Жосеран да зяпне от удивление.

Пред тях се издигаше стена от утъпкана пръст и кирпичени тухли. Простираше се миля след миля през хълмове, извиваше се като змия, преди накрая да изчезне в мъглата. Висока беше, колкото два или три човешки боя. По дължината й бяха изградени наблюдателни кули, ориентирани в двете посоки.

Сартак слезе от коня. Последваха го, повели конете си нагоре по насипа към стените със зъбери, където отново се качиха на седлата и поеха по пътя, изграден отгоре на стената. Вървяха между зъберите й не в продължение на часове, а няколко дни. Подминаха безчет стражеви кули. Войниците, които пазеха, имаха същите брони като свитата им и носеха същите зелено-бели знамена.

Така и не стигнаха края на този смайващ градеж. Много преди това пристигнаха в Шанту.

67

Може би е хубаво, че боговете се намесиха, мислеше си Хутлун. Кой знае каква лудост щях да сторя?

Аз съм принцеса, татарка, дъщеря на велик хан; той беше варварин, при това грозен. Но караше сърцето ми да трепва, когато го погледнех. Не съм се чувствала така преди, когато съм била с мъж от моето племе, и сега копнея отново да изпитам този трепет.

Вече ми липсва. Нощем, когато летя с духовете на вечното Синьо небе, ще го търся. Никога няма да го забравя.

Стрелата на сива мълния просветна над планината. Рукна летен дъжд и цялото поле заблестя от водата. Степта, този океан от треви — беше покрита с диви цветя, жълти, карминени и виолетови, в долината пасяха овце и бяха толкова тлъсти, че се тътреха като гъски. Във всяка юрта в долината кожените мехове, които висяха над вратите, преливаха от кумис.

По праговете на пръснатите из равнината юрти надзъртаха хора, засенчваха очи от блясъка на слънцето и наблюдаваха как тези странници минават в галоп. Овчарските кучета се втурваха след тях, лаеха, следваха ги бегом, после изоставаха и отново се запътваха към дома си.