Читать «Пътят на коприната» онлайн - страница 106

Хутлун не му беше проговорила след бурята. Какво ще правя, чудеше се Жосеран. Мъжът трябва да действа, иначе се носи по света безцелно, а решенията вместо него взима съдбата. Но какво мога да сторя? Наистина ли си въобразявам, че мога да остана тук с нея, да живея като дивак из тези равнини на края на света? Може ли да прекарам остатъка от дните си, като доя кобили и пия кумис с нейните пияни братя варвари?

Дали тя, дъщеря на татарски хан, ще изостави своя народ, за да дойде с мен в християнския свят и да живее в малък, незначителен и брулен от вятъра замък в Бургундия? Трудно можеше да си я представи, седнала на табуретка в господарската къща в имението му, как бродира гоблен с игла и конец.

Тогава какъв беше изходът?

Нямаше изход. Ако Бог беше милостив, щеше да ги остави заровени под пясъка в бурята, докато бяха преплели ръце. За тях нямаше друга възможност да останат завинаги заедно.

Скоро щяха да пристигнат в Каракорум и изтезанието им щеше да приключи.

Напредваха през пустош от твърди плочки и нажежени камъни, черна равнина, лишена от живот, все едно опустошителна армия беше минала оттук и изпепелила всичко. Брат Уилям се молеше почти непрестанно, дори на седлото. Той вярваше, че е близо до края на света. Странно, беше едва ли не весел от тази перспектива, дори вече не се оплакваше и не кълнеше.

Жосеран никога нямаше да го разбере.

Хутлун извика да спрат посред следобеда за рядък миг почивка. Нямаше дървета, затова насядаха на малки групички в нищожната сянка на камилите, за да възстановят силите си. На изток оазисът Нан Ху изглеждаше като зелен остров, който се рее над равнината. До свечеряване щяха да стигнат, обяви Едноокия, но май никой измежду тях не се зарадва на перспективата. Тази безкрайна пустош беше омаломощила дори татарите.

Ездачите изникнаха като призраци, надигнали се от самата пустиня. Засадата беше грижливо подготвена, осъзна по-късно Жосеран, конниците ги бяха причаквали в малка падина на изток, прикрити в блясъка на слънцето.

Чуха само внезапно разнесъл се тропот на копита. Хутлун извика, за да ги предупреди. Татарите скочиха, но беше прекалено късно. Слънцето светеше в гърба им. Жосеран трябваше да заслони очи, за да ги различи. Прецени, че са около шейсет души, яздеха широкогърбите татарски коне.

Камилите зареваха, както бяха спънати. Няколко от тях бяха ранени при първия дъжд от стрели. Едноокия се завайка и затича нагоре-надолу, хлипайки, по върволицата на кервана. Камилите бяха неговият живот, прехраната му. Всяка стрела като да пронизваше собствената му плът.

Нападателите яздеха право към тях, стреляха от седлата си. Жосеран измъкна меча и инстинктивно се приготви да ги посрещне.

— Дръпни се! — извика му Хутлун.

Видя как трима от татарите се олюляват и падат, улучени при втория залп стрели. Без бойния си кон, бронята и ризницата той беше беззащитен. Приготви се да умре. Искаше му се да бе имал време да се приготви. Може би трябваше в крайна сметка да се изповядам, мина му през ума.