Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 73

Поглеждам бегло към гъсталака, а сърцето ми бие силно, сякаш кънти в гърдите ми. Острият ми като бръснач взор прескача от един ловец на друг, жаден да зърне едно-единствено лице. Противно на здравия разум, аз все още тая надежда. Уил, къде си?

Зандър се доближава до чичо си и посочва Мирам.

— Това е едно от невидимите.

После сочи към мен.

— Знаеш ли това от кой вид е?

Господин Рътлидж продължава да ме гледа изучаващо, без да му отговори. Главата му е наклонена под ъгъл, сякаш е способен да ми направи дисекция само с поглед. И сигурно е така. Не ми е лесно да отвърна на погледа на този човек. Бащата на Уил. Който е убивал жестоко моите събратя и е вливал кръвта им в жилите на сина си. За мен той е чудовище. Но точно заради това синът му е жив — момчето, което обичам.

Намирам се в изкривена реалност. В ума ми отекват думите на Касиан, че някой ден точно това ще застане между Уил и мен.

Господин Рътлидж протяга ръка и щраква с пръсти, явно стигнал до някакво решение. В дланта му веднага слагат оръжие. Някаква пушка. Не разбирам от тези неща. Зная само, че нараняват. И унищожават.

Прицелва се.

Мирам се мята като подивяло животно, ужасена от случващото се точно колкото мен.

Само че аз не мога просто да наблюдавам. Не и когато самата ми същност е оръжие.

Залива ме гореща вълна на решимост.

— Спри — изръмжавам, понеже не могат да ме разберат. Опитвам се да изтикам настрана Мирам, за да извърша онова, което е необходимо. За което съм родена. Но и двете сме оплетени в мрежата и тя не се отлепя от мен, като междувременно не престава да боботи умолително.

Отмятайки гривата от лицето си, разтварям устни и духвам.

Огънят си пробива път нагоре през гърлото ми. Трахеята ми потръпва от надигащата се горещина. От ноздрите ми излиза пара, малко преди от устата ми да изскочат пламъците. Огнената струя се извива във въздуха със силен рев. Ловците надават викове и отскачат назад като в танц, за да избегнат прострелите се надалеч огнени езици.

Мрежата се свлича от нас, превърната в отделни парчета опърлени върви. Устата ми се изпълва с познатия вкус на изгорял въглен. Сграбчвам Мирам за ръката и започвам да я тегля, за да стане от земята. Тя не ми помага никак, тялото й е вцепенено от страх и тежи като олово.

Поднасям лице към небето. Копнея да избягам, да почувствам свободата, вятъра, но не и без нея.

— Ставай! — изкрещявам. — Хайде! Лети!

Тя мудно надига тялото си. С всички сили я издърпвам, готова да отлетя, дори ако ми се наложи да я нося.

Тъкмо когато нозете ми се откъсват от земята, отново ме улучват. В крилото ми избухва болка. Ципата ми е пронизана. Крилата на дракитата изглеждат измамно ефирни и нежни, но всъщност са доста силни, изтъкани от безброй нервни окончания, които ги правят по-чувствителни. В агония съм.

Извивайки тяло във въздуха, изтръгвам малкия харпун от крилото си и го запращам с все сила, докато не се забива в меката пръст.

Отново се сгромолясвам на земята, свита от болка.

Мирам се откъсва от мен, залита настрани и я изпускам.