Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 20
Софи Джордан
— О, не бъди наивна! Той е човешко същество! Ловец! Забрави го! Ще има и други.
Разговорът странно ми напомня на онзи, в който майка ми се опитваше да ме убеди да не бъда драки, да се откажа от дарбата си. А сега пък иска да прегърна същността си и да забравя Уил. Поклатих глава.
Само че тя е права. Повече, отколкото си дава сметка. Глупаво е да продължавам да мисля за Уил. Не е редно. Той е нещо повече от недосегаем човек. Повече от ловец. Нещо много по-лошо.
Във вените му тече кръв на драки. Някой като мен — а може би и не само един — е умрял, за да може той да живее. Ако баща му е виновен за това ужасно дело, как е могъл изобщо след това да погледне Уил в очите? Да го докосне? Да го прегърне? Да го целуне? Сигурно е добре, че никога повече няма да се изправя лице в лице с него. Трябва да изкореня от най-тъмните кътчета на сърцето си надеждата, че той ще удържи обещанието си да ме намери.
— Отказала съм се от него — произнасям кротко.
Мама се взира в мен, не изглежда съвсем убедена. Но аз имам нужда да убедя повече себе си, отколкото нея.
Вечерта, когато си лягам, заковавам поглед в звездите, с които татко ми бе помогнал да украся тавана преди години, и постепенно започвам отново да се чувствам в безопасност. Точно както се чувствах като малка, знаейки, че родителите ми спят в съседната стая — напълно сигурна и защитена.
Когато спирам да контролирам мислите си, те се втурват към Уил. Той ме чака в беззащитното ми сърце. И така дремеща и полузаспала, започвам да си спомням. Спомням си него — по-точно нас — преди светът да се срути под краката ми. Усмихвам се леко, докато спомените минават през съзнанието ми. Това продължава, докато копнежът става прекалено силен и болката от желанието ми — прекалено дълбока и пареща като горещите сълзи, които се стичат по бузите ми.
Нищо не е свършило. Това не е краят за нас… Ще се върна за теб. Ще те намеря. Наистина. Отново ще бъдем заедно.
— Не — прошепвам в тихата стая, въпреки че сърцето ми кърви. Една предателска част от мен иска да продължи да вярва в това завинаги. — Няма да бъдем заедно.
Тогава се събуждам за ужасната трудност и простенвам от внезапната болка, която се забива като нож в сърцето ми. Той е забравил всичко. Няма да си спомня, че ми е дал това обещание. Докосвам с пръсти треперещите си устни. Ти няма да си спомняш, че съм си тръгнала. Нито защо е трябвало да го направя. Просто ще си мислиш, че съм напуснала Чапарал и съм те изоставила.
Извръщам се и забивам лице във възглавницата, за да заглуша стона, който се кани да изскочи от гърдите ми.
Дали изобщо се сеща за мен? Отчаяно се чудя колко назад във времето и какво точно си спомня? Каква част от мен вече не съществува за него? Тамра е още неопитна. Може би не ме е изтрила напълно от паметта му? Клатя глава при тази мисъл. Прехапвам устни и усещам вкуса на собствената си кръв. Откъсвам зъбите си от наранената си плът и си казвам, че ставам параноична. Не съм чувала досега за
