Читать «Нощна стража» онлайн - страница 8

— Само дето чух, че госпожа Доволсън била малко разтревож…

— Игор, има области, в които… Слушай, ти знаеш ли изобщо нещо за… жени и бебета?

— Не би могло да се каже, сър, но съм установил, че щом просна нещо на работната маса и хубавичко… сещате се, поровя в него, ушпявам да разбера повечето му…

В този миг въображението на Ваймс отказа да си върши работата.

— Благодаря ти, Игор — смънка някак, без гласът му да трепери, — но госпожа Доволсън е опитна акушерка.

— Както кажете, сър — примирено отвърна Игор.

— А сега трябва да тръгвам — заяви Ваймс. — Доста дълъг ще ми се стори този ден.

Хукна надолу по стълбата, подхвърли писмото на сержант Колън, кимна на Керът и двамата закрачиха припряно към двореца.

След като вратата се затвори, един стражник вдигна глава зад бюрото, на което се бореше с доклада си. Полагаше големи усилия (както се случва с полицаите) да напише онова, което би трябвало да се е случило.

— Сержант?

— Да, ефрейтор Пинг?

— Сержант, защо някои от вас носят люляков цвят?

Наоколо настъпи едва доловима промяна — всички наостриха уши. Стражниците в стаята престанаха да пишат.

— Питам, щото видях вас, Рег и Ноби да ги носите по същото време миналата година и се зачудих дали и от нас се иска да…

Пинг се запъна. Обикновено дружелюбните очи на сержант Колън сега се присвиха и посланието в тях гласеше: „Стъпваш на тънък лед, момко, започва да пращи…“

— Тоест моята хазяйка има градина, лесно ще отида да отрежа… — продължаваше Пинг в неприсъщ за него опит за самоубийство.

— Готов си да носиш люляк днес, а? — тихо подхвърли Колън.

— Само питах дали искате да отида и да…

— А ти беше ли там? — процеди сержантът и се изправи толкова бързо, че столът му се катурна.

— Кротко, Фред — промърмори Ноби.

— Не съм искал… — подхвана Пинг. — Тоест… къде да съм бил, сержант?

Колън се облегна на бюрото и кръглото му червендалесто лице доближи до това на Пинг.

— Ако не знаеш къде е „там“, значи не си бил — натърти със същия тих глас и се изправи. — Сега двамата с Ноби имаме малко работа. Свободно, Пинг. Ние излизаме.

— Ъ-ъ…

Денят не се очертаваше да е добър за ефрейтор Пинг.

— Да? — подкани го Колън.

— Ъ-ъ… съгласно действащия правилник, сержант… вие сте най-старшият присъстващ, а аз съм дежурен днес, иначе нямаше да ви питам, но… щом ще излизате, трябва да ми съобщите къде отивате. Просто в случай че някой иска да се свърже с вас, нали разбирате? И аз трябва да го отбележа в дневника. С перо, мастило и прочее — добави той.

— Пинг, знаеш ли коя дата е днес? — попита Колън.

— Ъ-ъ… двайсет и пети май, сержант.

— Пинг, известно ли ти е какво означава тя?

— Ъ-ъ…

— Означава — вметна Ноби, — че ако някой е толкова важен да пита къде сме…

— … той ще знае къде сме — завърши Фред Колън.

Вратата се затръшна зад тях.

 * * *

Гробището на Малките богове беше за онези хора, които не знаеха какво се случва после. Нямаха представа в какво вярват, има ли живот след смъртта, често не знаеха и какво ги е сполетяло. Минаваха през живота с дружелюбна несигурност, докато накрая ги споходи окончателната увереност. Сред градините на тленните останки в града това гробище беше съответствието на чекмеджето, на което има етикет „Разни“ — хората бяха полагани там в земята, без да очакват кой знае какво.