Читать «Нощна стража» онлайн - страница 201

— Да, идеята не е лоша.

— Бронзова скулптурна група може би? — язвително продължи Ваймс. — Вероятно седмината ще са издигнали флага?

— Бронзова, да — съгласи се Ветинари.

— Сериозно? Ами някакъв вдъхновяващ девиз? — упорстваше Ваймс.

— Да, наистина. Защо да не е „Те изпълниха дълга си“?

— Не! — извика Ваймс и спря под един фенер до входа на криптата. — Как смеете! Как смеете?! В този ден и на това място! Направиха онова, което не бяха длъжни да вършат, и заради това умряха, а вие нищо не можете да им дадете. Не разбирате ли? Те се биеха за изоставените, един за друг, а бяха предадени. Винаги се случва на хора като тях. Каква полза от статуя? Само ще вдъхновява нови глупци да вярват, че ще бъдат герои. А те не биха искали това. Оставете ги на мира. Завинаги.

Продължиха да вървят мълчаливо, после Ветинари промълви, сякаш не е имало никакъв гневен изблик:

— За щастие се оказва, че новият дякон в храма внезапно се е почувствал призван.

— За какво? — попита Ваймс, чието сърце не можеше да се успокои.

— Никога не съм вниквал подробно в религиозните дела, но явно у него се е разгоряло желанието да разнася добрата вест сред тънещи в мрак езичници.

— Къде?

— Подсказах му Тинг Линг.

— Това е в другия край на света!

— Е, сержант, никое място не е прекалено далеч, за да стигне добрата вест дотам.

— Така поне ще ни се махне от…

Ваймс спря при портата. Над него трепкаше пламъчето на друг фенер. Той пусна Карсър на земята.

— Знаехте, нали? Много добре знаехте, а?

— Не и допреди… секунда — увери го Ветинари. — Длъжен съм да те попитам, командир Ваймс, както подобава между мъже — не си ли се чудил понякога защо и аз нося люляк?

— Ъхъ. Чудил съм се.

— Но нито веднъж не попита.

— Вярно, не попитах. Това си е цвете. Всеки може да се закичи с него.

— В този ден? И на това място?

— Тогава ми разкажете.

— Щом е така, ще си припомня деня, когато ме изпратиха със спешна задача. Трябваше да спася живота на един човек. Необикновена задача за един наемен убиец, макар че вече му бях спасил живота веднъж.

Ветинари се взря изпитателно в него.

— Простреляхте мъж, който се прицелваше с арбалета си, нали?

— Много сте проницателен, командир Ваймс! Да. Имам дарбата да виждам… единственото по рода си. Но втория път не ми достигаше време. Улиците бяха задръстени. Навсякъде царяха хаос и объркване, а аз дори не знаех къде да го намеря. Накрая тръгнах по покривите. И така най-после стигна до Въжената улица, където бе настанала по-различна бъркотия.

— Кажете ми какво видяхте — помоли Ваймс.

— Видях един мъж на име Карсър… да изчезва. И видях друг мъж на име Джон Кийл да умира. Е, видях го мъртъв.

— Така ли…

— Втурнах се в схватката. Грабнах люляковото клонче от един убит и, да си призная, стиснах го със зъби. Иска ми се да вярвам, че намесата ми наклони везните. Поне знам, че ликвидирах четирима, макар да не се гордея особено с това. Те бяха бандити, измет. Без никакви умения. Освен това техният водач явно бе избягал, а с него се изпари и бойният им дух. Длъжен съм да отбележа, че мъжете с люляка се сражаваха като тигри. Не особено умело, да, но когато видяха, че техният водач е паднал, разкъсаха на парчета противниците си. Изумително. После, щом всичко свърши, аз огледах Джон Кийл. Той наистина беше Джон Кийл. Нима можеше да има съмнение? Беше окървавен, разбира се. Навсякъде имаше кръв. Стори ми се, че раните му изглеждат малко стари. А и смъртта, всеизвестно е, променя външността на хората. Помня обаче, че се двоумях — чак толкова ли? Затова оставих паметта си тази половинчата загадка и днес… сержант… откриваме другата половина. Удивително е колко могат да си приличат хората, нали? Допускам, че дори твоят сержант Колън не би открил нищо. В края на краищата видя как умира Кийл, гледаше те как растеш пред очите му…