Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 20

„Коя си ти? Какво искаш от нас?“ Не можеха да видят с очите си нито нея, нито Рулке, може би се бояха, че това е първият сблъсък от нова война. Каран неумолимо им показваше как пиявицата отново се намества на главата й, а в Каркарон тялото й виеше.

„Каран!“ — ахна Рулке.

Тя долови какво унижение е за него, че е забравил за обещанието да я пази, но след миг надделя съжалението, че трябва да се откъсне от Аакан.

Каран се втурна обратно в недостъпните за сетивата извивки и криволици на пустотата.

„Ама че си глупачка! — последва я викът на Рулке. — Нека ти помогна. Не мога да намеря Пътя сам. И двамата ще умрем!“ В кошмарното раздвояване — плътта й в Каркарон, съзнанието, залутано из безкрая — Каран пак усети пихтиест израстък да се вре в носа и. Каквото и да стореше Рулке, нямаше да стане по-лошо от сега. Позволи му да я намери и внезапно Пътят към Сантенар се очерта ясно пред двамата. Понесоха се обратно по оплетените проходи и през всеки миг Каран знаеше що за орда от твари се е струпала към пролуката, за да се измъкне от пустотата.

Още не се бе върнала в тялото си, когато болката в ухото стана нетърпима. Пиявицата вече обгръщаше цялата й глава. Тялото на Каран се изви като дъга, петите й затропаха по пода. Пръстите й слепешком разкъсваха рехавите израстъци на съществото, но те се възстановяваха тутакси.

Двамата прекосиха последния искрящ тунел на Пътя, преодоляха последната бариера. Пред тях се появи Стената, през която минаха светкавично. Съзнанията се върнаха в телата. На Карани се струваше, че тъпанчето на едното й ухо е разкъсано. Тя изписка немощно и успя да обърка за малко пиявицата, която поне престана да притиска окото. „Рулке! Помогни ми!“ Каронът лежеше отпуснато, неспособен да се измъкне от унеса. Трябваше да се спасява сама. Тя извлече от себе си всяко болезнено, разтърсващо и смразяващо чувство, което бе преживявала някога, добави изгарящата си погнуса от безформената твар, пльоснала се на лицето й. Страданието се мяташе из ума и като между огледала и набираше сила, накрая се пръсна във всички посоки толкова неудържими, че никой не би могъл да му устои.

Рулке подскочи като от допира на електрическа змиорка в морето и тупна от машината. Главата му се блъсна толкова лошо в каменните плочи, че според Каран би трябвало да си е спукал черепа. Той обаче се обърна по корем и опря длани в пода.

— Каран?… — изломоти замаян.

„Помощ!“ — викна тя по мисловната връзка, защото пиявицата й бе запушила устата.

Рулке пропълзя мудно към нея. Сграбчи съществото, откъсна го от лицето й и запрати слузестата топка към Стената. Пиявицата се сплеска, плъзна се надолу и понечи да нападне отново. Но каронът вече се катереше върху машината. Завъртя регулатора на мерника, от предницата на творението блъвна светлина и изпари противната твар в облак със сладникава воня.

Само че лъчът прогори и цяла дупка в невеществената преграда на Възбраната. Стената се изду навън. През отвора се провря ръка и в Каркарон изскочи най-страховитият звяр, който Каран бе съзирала през живота си. До нея стигна потресът на Рулке от събуден прастар спомен: „Транкс!“ Нашественикът връхлетя и така блъсна с огромното си рамо машината, че я разклати като детска играчка.