Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 17

Шумът изтъня до вой и Стената се превърна в плътна преграда с пълзящи по нея шарки. Сега Каран сякаш лежеше под повърхността на преобърнато езеро и гледаше как отгоре падат капки — все по-бързо и устремно. Вече отскачаха и променяха формата си, понякога образуваха мънички кълба. Изглеждаше, че ги има и от другата страна. Дали Рулке се опитваше да постигне точно това?

— Изтънява! — проехтя гласът му. — Усещаш ли?

Писъкът на машината ставаше пронизителен. Цялата преграда на Възбраната вибрираше като ударен гонг. Каран започваше да се дразни от движението и смяната на цветовете, но неочаквано цял венец от мехури прелетя край нея и точно пред очите й се образува миниатюрна пролука в Стената.

Каронът си позволи сдържано ликуване.

— Ето! Твой ред е, Каран. Намери Пътя между световете.

Тя се подвоуми — питаше се какво ли я чака, ако пробивът се затвори внезапно, докато тя опипва неизвестното със своя усет. Рулке несъмнено се досещаше какво я притеснява, защото добави спокойно:

— Събери смелост, аз няма да те изоставя. Но трябва да побързаш. Това изчерпва силите ми.

— Готова съм.

— Ще те потопя в транс, иначе видяното и чутото ще те разсейва.

Тя се отпусна послушно и очите й престанаха да виждат. Проникна отвъд Стената, както той я бе научил, опразнила ума си докрай, напрегнала единствено усета си. Навсякъде около нея пустотата се простираше в безкрая. Каран бе очаквала да намери наистина празнота, но в сегашното си състояние се убеди, че това е плетеница от пространства, неспирно променящи се досущ Възбраната и обхванали незнаен брой измерения. Не беше способна да осмисли цялата структура на пустотата, но поне знаеше, че през нея има Път… или множество Пътища.

Тук гъмжеше от агресивен, жесток живот, долавяше присъствието му навсякъде. Не се съмняваше, че и тварите са я забелязали. Дори и нейното реещо се съзнание да не беше заплашено пряко, вечно бдителните същества скоро щяха да проумеят, че във Възбраната е отворен проход. Свобода! Изход от пустотата! И биха намерили пролуката лесно, защото Пътищата между световете бяха привични като градински пътечки за тях. А тялото й лежеше безучастно в Каркарон, до самия портал, и все едно подканяше някой да засити свирепия си глад.

За миг се смути, но Рулке й помогна да се съсредоточи.

„Страхувам се…“ — призна тя.

„Има от какво. Тук е пълно с изчадия, които ще ни разкъсат за секунда, ако се проваля. Но аз те пазя.“ Той я подкрепи, за да се овладее. Каран продължи диренето и накрая стигна до проход, в който разпозна Пътя към Аакан.

„Намерих го!“ — възкликна беззвучно.

В Каркарон Рулке нададе възторжен вик. Насочи волята си към предстоящото, доверил се изцяло на Каран — нямаше друг изход. А Пътят се изплъзваше. Самото му търсене и намиране чрез усета май го променяше. Каран трябваше да задържа образа му не само какъвто беше сега и какъвто ще е после, но и да налучка неразгадаемото — как ще й се измъкне след миг.

Напрягаше дарбите си на трикръвна, от които едва умееше да се възползва, за да подготви преминаването на Рулке. Това я изтощаваше, знаеше на какво претоварване е подложен и каронът.