Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 12

— Я стига! — сопна се Рулке, фенерът му блесна ослепително и Басунез избледня, но ехото от виковете му преследваше Каран и по стълбата нагоре.

Секна чак когато каронът затвори капака на подземието. Когато се върнаха горе, той поднесе чаша вода на треперещата жена. Тя задълго заби поглед в пода, накрая цялото й тяло се разтресе и се обърна към Рулке. Малахитовозелените й очи сякаш грееха в светлината на фенера.

— Значи изобщо не е убил убит, нали? Напълно случайна злополука, лишена от всякакъв смисъл.

— Да, нещастие, но причинено от злоба. Призраците нямат сила да убиват. Олекна ли ти, след като узна истината?

— От кое да ми олекне — че моят любим баща се е занимавал с черното изкуство на некромантите?! Но бездруго само едно осемгодишно дете може да смята баща си за съвършен. Трябваше да знам.

Въпреки това тя крачеше неспокойно из залата. След малко Рулке направи неясен жест зад гърба й. Главата на Каран клюмна. — Толкова съм уморена…

— Заспивай… — промърмори каронът и плъзна длан над лицето й. — Скоро ще се зазори, а довечера и за двама ни няма да е време за отдих.

Клепачите й се спуснаха, тя се свлече на пода и Рулке я зави със спалния чувал.

— Е, готова ли си? — попита я броени минути преди да изгрее луната.

— Почти — смънка Каран. Още недоумяваше какво ли се е опитвал да постигне нейният баща. — Но преди да започнем, настоявам да знам и какво се е случило с Лиан.

— Още едно условие! Той е при останалите от жалката им задруга. Рулке посочи пренебрежително отвора в стената, гледащ на изток.

— За мен е важно да се уверя, че той не е пострадал. Каронът потисна нетърпението си.

— Така да бъде. Ела насам! — Какво?…

— Качи се тук и ще ти покажа. И без това се канех да им изнеса малко представление.

Тя доближи плахо машината. Един гашад със сивкави брадавици по цялото си лице и помогна да се покатери. Рулке я настани до себе си.

— Дръж се за този парапет.

Движеше ръчките и въртящите се кръгове с лекота, породена от увереността.

От творението бликна светлинно кълбо, всичко наоколо се размъти и то изведнъж подскочи с пронизително стържене. На Каран й призля, сякаш остави стомаха си на пода в кулата. Издигаха се все по-бързо, безплътният щит проби бронза и керемидите на покрива и се разгоря като мъничко слънце. Отломките не можеха да паднат върху двамата в машината. После светлината избледня и творението се понесе над кулата. Рулке изрева тържествуващо към враговете си.

Каран виждаше хората като купчинка безпомощни мравки в далечния край на амфитеатъра. Долови страданието на Лиан, който се бе вторачил отчаяно в нея. Боеше се, че предателството й ще превърне загрижеността му в презрение, но нищо не можеше да стори.

Рулке изпружи ръка нагоре да посочи изгряващата луна — огромна, тъмна и пълна. Тя беше поличба за сбъдването на предсказанието. Каран притисна длан към корема си. На всеки два месеца имаше болки, когато при пълнолуние се показваше тъмната страна, но този път едва ги понасяше.