Читать «Сраснати» онлайн - страница 3

— Искаме си сина — отронва се от устата й. Стряска се от собствените си думи. Защо каза това?

Младите жени се споглеждат.

— Какво беше това? — пита по-младата. — Чий син?

Другата — с белег на бузата, сякаш с лицето й се е сраснала покрита с кожа плитка, отвръща:

— Май не е наред.

— Коя си ти? — пита сляпата.

Този път момичето отвръща:

— Искаме си сина. — Това са единствените думи, които може да изрече.

Берачките внезапно се озъртат, дори сляпата. Долавят електрическите импулси, разсичащи въздуха. Съществата, които я прибраха, са неспокойни.

— Много са — казва жената с белега плитка, ококорила очи. — Закрилят я. Усещаш ли ги? Пратили са ги нашите — да я бранят.

— Ангели — изрича сляпата.

Жените отстъпват.

Тогава Уилда дръпва ръкава и показва ръкава си — толкова бяла, че чак блести.

— Искаме — започна бавно тя — да върнете сина ни.

Преша

Нощни пеперуди

Преддверието в щабквартирата на ОСР е осеяно с няколко мъждиви, ръчно изработени, маслени лампи, провесени от голите греди на високия таван. Оцелелите лежат на одеяла и черги, свили се плътно един до друг, за да се топлят. Телата им излъчват влажна топлина, въпреки че високите прозорци, чиито рамки са обточени с ефирни останки от пердета, не са заковани с дъски. Вятърът навява облаци сняг през тях, подобно на стотици нощни пеперуди, примамени от неустоимата светлина на лампите, в които да се блъскат.

Навън е тъмно, макар утрото да наближава, и някои от най-ранобудните вече се размърдват. Преша не е лягала през цялата нощ. Понякога така се улисва в работа, че губи представа за времето. Държи механична ръка, която току-що е изработила от всевъзможните вехтории, които Ел Капитан й носи — сребристи клещи, метално коляно с топка, овехтял електрически шнур за пристягане и кожени ремъци, взети по мярка, така че да обхващат плътно бицепса на момчето с ампутираната ръка. Той е на девет години и петте пръста на ръката му, сраснали като плавник на животно, са напълно безполезни. Тя прошепва дрезгаво името на момчето:

— Перло! Тук ли си?

Промъква се сред оцелелите, които се размърдват с мърморене. До слуха й достига внезапно съскане.

— Шшт! — обажда се една жена. Преша забелязва, че нещо се движи под палтото на жената. До врата й се показва коприненочерна котешка главичка. Проплаква бебе. Някой изругава. Някой запява приспивна песен:

„Момичета призрачни, сенки прозрачни, момичета призрачни. Кой ще ги избави от света ужасен? От света жесток? Реката е широка, течението се извива и зове, извива се, зове…“

Бебето притихва. Музиката върши своето, утешава хората. — Може да сме клетници презрени, но песента и досега се лее от душите ни.

Как й се иска хората от Купола да проумеят това.

Може да сме озлобени, но в нас е стаена смайваща нежност, доброта и красота. Ние сме човеци и въпреки недъзите имаме добри сърца.

— Перло? — извисява отново глас, притиснала протезата към гърдите си. Понякога сред множества като това има навик да търси с поглед баща си — въпреки че дори не помни лицето му. Преди да умре, майка й й показа пулсиращите татуировки на гърдите си — една от които бе принадлежала на баща й, доказателство, че е оцелял след Детонациите. Разбира се, той не е тук. Вероятно дори не е на този континент — или на това, което е останало от него. Ала тя не може да се сдържи да не изучава лицата на оцелелите, търсейки някого, който поне малко да прилича на нея — с очи като бадеми и лъскава черна коса. Не може да спре да търси, колкото и налудничава да е идеята, че един ден би могла да го открие.