Читать «Сраснати» онлайн - страница 2

Спомня си ослепителната крушка, толкова ярка и близка, че усещаше топлината й. Спомня си първия път, когато прокара ръка по кожата си и поглади корема си — той също бе гладък. Пъпът й — онова нещо, за което майка й обичаше да казва, че е копчето на корема й, и което гласовете в стаята наричаха умбиликус — вече го нямаше.

Тя мушва ръка под палтото, а сетне и под блузата, и прокарва длан по корема си. Също като преди, кожата там е опъната.

— Излекувана е — казваха гласовете зад белите маски, ала звучаха угрижено. — И все пак е успех — добавяха те. Някои настояваха да остане под наблюдение.

Понечва да отвори уста, за да извика хората в далечината, нарамили чували, ала устата й не се отваря докрай. Като че ли е зашита от двете страни, в самите ъгълчета.

И какво ще им каже? Нищо не й хрумва. Думите се тълпят в ума й. Кръжат безразборно. Не може да ги подреди, нито да ги изрече. Накрая успява да извика, ала единствените думи, които излизат от устата й, са: Ние искаме!

Не разбира защо. Понечва отново да извика за помощ, но изрича все същото: Ние искаме!

Приближават — две млади жени. Берачки — познава се по брадавиците и белезите по пръстите им. Явно са докосвали отровни грудки, горски плодове и гъби. На мястото на двата си пръста едната има сребърни зъбци, като тези на стара вилица. Тъкмо тя е недъгавата. Въпреки нездравата червенина, плъзнала по лицето й, в него се долавя странна хубост. Това се дължи най-вече на очите й, които искрят със златистооранжевите отблясъци на течен метал — това е от ослепителните бомби. Сляпа е. Държи другата за ръка.

— Коя си ти? — пита жената. Гласът й звучи като цвъртене на птичка.

В ярко осветената стая момичето чуваше птичи звуци, които пускаха на запис по невидими високоговорители. Гукайки замислено, долавя отклика на птиците в гората. Ала звуците са същите, които познава от малка — не звънките и сладостни трели от ярката стая, а нескончаемо крякане и глъч.

Младите жени се страхуват от нея. Дали не долавят, че е различна?

Иска да им каже името си, но не го помни. В ума й се въртят единствено думите „огнено цвете“. Така я наричаше понякога майка й; рожба на огъня и разрухата, тя пусна корени и израсна. Не познава баща си, но е сигурна, че е бил погълнат от огъня и разрухата.

И тогава името изведнъж изниква в съзнанието й: Уилда. Казва се Уилда.

Слага ръце на студената земя. Иска да им каже, че е нова, че светът се е променил завинаги.