Читать «С единия крак в гроба» онлайн - страница 10

В тази късна доба пътищата на Вирджиния бяха опустели, но бях нащрек, защото това бе обичайното време, по което вампирите ловуваха. Обикновено те просто си пийваха по малко. Използваха силата на погледа си и халюциногена в зъбите си, за да се нахранят и да избягат, оставяйки жертвата си с фалшиви спомени и ниско съдържание на желязо в кръвта. Боунс ми бе разкрил този факт. Той ме научи на всичко за вампирите: разказа ми за преимуществата им (а те бяха много!), за слабостите им (които бяха малко и слънчевата светлина, кръстовете и дървените колове не бяха сред тях), за вярванията им (че Каин бил първият вампир, създаден от Господ, който го наказал за убийството на Авел, превръщайки го в същество, прокълнато завинаги да пие кръв като наказание за пролятата братова), за строгата йерархична структура на обществата им, където най-старият вампир господства над „децата“, създадени от него. Да, Боунс ме бе научил на всичко, което знаех.

А после аз го бях напуснала.

Извих волана и рязко натиснах спирачките, когато едно коте се хвърли между гумите на колата ми. Когато слязох, то се опита да побегне, но го хванах и го огледах. По нослето му имаше малко кръв и животинчето измяука, когато мръднах лапичката му. Беше счупена, нямаше съмнение.

Мълвейки успокоителни думи, извадих мобилния си телефон.

— Току-що прегазих котенце — казах на Дениз. — Не мога да го зарежа просто така. Можеш ли да ми намериш ветеринар?

Тя възкликна съчувствено и отиде да вземе телефонния указател. След миг се върна.

— Този работи денонощно и не е далече от теб. После да ми кажеш как е котенцето, става ли? Ще върна чийзкейка във фризера.

Затворих и се обадих на ветеринаря, за да ме упъти. След десетина минути спрях пред „Ноас Фъри Арк“.

Над пижамата си бях наметнала якето, но вместо ботуши… да, бях обула сините си пухкави чехли. Навярно приличах на домакиня, излязла от ада.

Мъжът в приемната се усмихна, щом влязох.

— Вие ли сте дамата, която току-що ми се обади? С котката?

— Да.

— И името ви е госпожа…?

— Госпожица. Кристин Ръсъл. — Под това име се подвизавах в момента, то бе поредното отдаване на почит на загубената ми любов, понеже човешкото име на Боунс бе Криспин Ръсъл. Проклятието на сантименталността щеше да ме довърши някой ден.

Приятелската му усмивка стана още по-широка.

— Аз съм доктор Ноа Роуз.

Ноа. Това обясняваше странното име на ветеринарния кабинет. Той взе котето, за да му направи рентгенова снимка и се върна след няколко минути.

— Счупено краче, малко охлузвания и недохранване. След около две седмици би трябвало да е напълно здраво. Улично ли е?

— Доколкото ми е известно, да, доктор Роуз.

— Ноа, моля. Сладко малко котенце. Ще го задържите ли?

Думата котенце ме накара да трепна, ала скрих тъгата си и отвърнах, без да се замислям:

— Да.

Широко отворените очи на котето бяха вперени в мен, сякаш знаеше, че съдбата му е решена. Мъничкото му краче бе гипсирано, раничките бяха намазани с мехлем и животинчето изглеждаше наистина окаяно.

— С храна и почивка това коте ще оздравее светкавично.