Читать «С единия крак в гроба» онлайн - страница 9

Е, как се сдобива човек с подобен, изпълнен с лукс живот? Шефът ми, Дон, се натъкна на мен, когато бях на двайсет и две и се бях забъркала в неприятности със закона. Нали се сещате, обичайните младежки лудории — убийство на губернатора на Охайо и неколцина от персонала му, които се бяха оказали съвременни робовладелци, продаващи на вампирите жени за храна и забавления. Да, те заслужаваха да умрат, особено като се има предвид, че аз бях едно от момичетата, които се опитаха да продадат. Двамата с приятеля ми вампир Боунс бяхме въздали собствен вид правосъдие и след нас останаха доста трупове.

След като ме арестуваха, странните патологични изменения, отразени в изследванията ми, ме издадоха, че не съм изцяло човек. Дон ме вербува да ръководя тайния му отряд, като ми отправи предложение, на което не можех да откажа. Или по-точно казано — смъртна заплаха. Приех работата. Имах ли друг избор?

Ала въпреки множеството си недостатъци Дон искаше да защити онези, които обикновените закони не успяваха. Аз исках същото. Рискувах живота си, защото усещах, че това е била причината да се родя наполовина вампир, но да изглеждам съвсем като човек. Можех да бъда и примамката и въдицата за онези, които дебнеха в нощта. Нямаше да живея щастливо до края на живота си, но поне работата ми променяше към по-добро живота на други хора.

Докато си обличах пижамата, телефонът ми иззвъня. Беше почти полунощ и вероятно беше или Дениз, или някое от момчетата, понеже майка ми по това време отдавна вече си е легнала.

— Здрасти, Кат. Сега ли се прибираш?

Дениз знаеше какво работя и знаеше каква съм. Една нощ, докато бях по мои си дела, се натъкнах на вампир, който се опитваше да изсмуче кръвта й. Когато приключих с него, тя вече бе видяла достатъчно, за да осъзнае, че той не е човек. За да й отдам дължимото, се налага да спомена, че тя нито се разпищя, нито припадна, нито пък направи някое от нещата, които някой друг човек щеше да направи. Просто примигна и каза: „Еха. Дължа ти една бира. Най-малко.“

— Да — отговорих й по телефона. — Току-що се прибирам.

— О! Лош ден? — попита тя.

Дениз нямаше как да знае, че бях прекарала по-голямата част от деня възстановявайки се с помощта на хапченцата брамс от раната в корема, която собственоръчно си нанесох с окървавен от вампирска кръв нож. Това, само по себе си, навярно ми бе помогнало повече от магическите хапчета на Дон. Нищо, ама нищо не лекува така добре, както вампирската кръв.

— Ами, обичайното. Ти как си? Как мина срещата ти?

Тя се засмя.

— Приказвам си с теб по телефона, това какво ти говори? Всъщност тъкмо щях да размразя един чийзкейк. Искаш ли да наминеш?

— Разбира се, но съм по пижама.

— Да не забравиш и пухкавите си чехлички. — Представих си как Дениз се усмихва. — Няма да изглеждаш добре без тях.

— Идвам. До скоро.

Затворихме и аз се усмихнах. Самотата бе отложена за известно време. Поне до изяждането на чийзкейка.