Читать «С единия крак в гроба» онлайн - страница 12

Беше бръкнала с пръст в раната. Макар че никога не й бях разказвала подробности за Боунс, особено тази, че е вампир, тя знаеше, че бях обичала някого и го бях изгубила. И знаеше колко самотна се чувствам. По-самотна, отколкото признавах.

Въздъхнах.

— Не мисля, че идеята е добра…

— Аз обаче мисля — на момента ме прекъсна тя. — Ти не си мъртва, така че трябва да спреш да се държиш като такава. Това е само една вечеря, не е бягство до Вегас. Пък и не е казано, че и друг път пак трябва да се срещнеш с Ноа. Но отиди поне веднъж. Хайде де!

Погледнах новото си котенце. То мигна, което приех като положителен отговор на въпроса ми.

— Добре. Ноа трябва да е тук до пет минути. Ще изляза с него, но навярно ще изтърся нещо глупаво и до час ще се върна обратно у дома.

Дениз се разсмя.

— Няма значение, поне ще си опитала. Обади ми се, когато се прибереш.

Казах й довиждане и затворих. Очевидно щях да ходя на среща. Готова или не.

Щом минах покрай огледалото, се огледах два пъти. Боядисаната ми в кафяво коса бе подстригана до раменете и изглеждаше някак чужда, но такава беше и идеята, в случай че Иън решеше да потвърди слуховете за външния ми вид. Не исках вампирите и тулите да ме разпознават само заради цвета на косата ми. Блондинките може и да се забавляваха повече, но аз се надявах на по-голям брой трупове. Червенокосият жътвар бе изпратен да почива в мир. Да живее Жътваря брюнетка!

Когато Ноа почука на вратата, вече се бях примирила със съдбата си. Когато ме зърна, усмивката му застина.

— Преди не беше ли червенокоса? Нали не съм си въобразил това в нервността си?

Повдигнах вежда, която вече не бе червена, а с меден оттенък.

— Имах нужда от промяна. Бях червенокоса цял живот и ми се прииска нещо различно.

Той моментално отстъпи.

— Е, красива е. Ти си красива. Искам да кажа, че и преди беше хубава и сега продължаваш да бъдеш. Да вървим, преди да си се отказала.

Наистина бих се отказала, но това нямаше нищо общо с Ноа. И все пак, колкото и да не ми се искаше да си го призная, Дениз беше права. Можех да прекарам поредната вечер измъчвайки се заради някого, когото никога нямаше да имам, или за разнообразие можех да изляза и да се опитам да прекарам една приятна вечер.

— Лоши новини — съобщих му. — Приятелката ми, ъъ, задържали са я и няма да успее да дойде. Съжалявам. Ако искаш да отменим вечерята, ще те разбера напълно.

— Не — отвърна веднага Ноа, усмихвайки се. — Гладен съм. Да вървим да ядем.

Само една среща, напомних си, докато се настанявах в колата му. Какво толкова можеше да се случи?

С Ноа отидохме в италианското бистро „Ренардос“. От благоприличие пих само червено вино, понеже не исках да разкривам склонността си към поглъщане на огромни количества джин с тоник.