Читать «По пътя на отмъщението. Два гроба» онлайн - страница 6

— Кои?

— Тайна група нацисти или потомци на нацисти, наречена Der Bund.

— Нацисти? Господи, защо?

— Не зная какви са мотивите им.

— Искам подробности какво точно се случи.

Пендъргаст заговори зад завесата:

— Отидох да посрещна Джъдсън и Хелън при навеса за лодки, за да взема Хелън и да я скрия от организацията. Пристигнаха в шест, както се бяхме разбрали. Бързо се усетих, че са ни устроили капан. Един от хората при езерото беше подозрителен. Не разбираше абсолютно нищо от модели на лодки и беше нервен — потеше се, а беше хладно. Насочих пистолет към него и му наредих да стане. Това ускори нещата.

Д’Агоста си водеше бележки.

— Колко бяха нападателите?

Пауза.

— Най-малко седем. Онзи с лодката. Двама влюбени на една пейка — те убиха Джъдсън. Един представящ се за бездомник, който простреля Проктър. Вашите криминалисти сигурно вече са реконструирали престрелката. Имаше още най-малко трима — двама бегачи, които отвлякоха Хелън, докато се опитваше да избяга, и шофьорът на таксито, в което я напъхаха.

Излезе иззад завесата. Обикновено безупречният му костюм беше пълна развалина — сакото бе цялото в петна от трева, единият крачол бе разкъсан и покрит с коричка засъхнала кръв. Погледна Д’Агоста, докато си оправяше вратовръзката.

— Довиждане, Винсънт.

— Чакай. Откъде онези… Bund са научили за срещата ви?

— Отличен въпрос.

Пендъргаст взе металния бастун и се обърна към вратата. Д’Агоста го хвана за ръката.

— Пълна лудост е да си тръгваш така. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Да. — Пендъргаст взе бележника и химикалката от ръката на Д’Агоста, отвори го и бързо надраска нещо. — Това е номерът на таксито, с което отвлякоха Хелън. Успях да го запомня без последните две цифри. Направи всичко по силите си да го откриеш. Това е телефонът на фирмата, но предполагам, че няма да свърши никаква работа.

Д’Агоста си взе бележника.

— Дадено.

— Обяви Хелън за издирване. Може да се окаже трудно, тъй като официално се води мъртва, но въпреки това го направи. Ще ти дам снимка. Правена е преди петнайсет години, така че използвай софтуер за състаряване.

— Нещо друго?

Пендъргаст рязко поклати глава.

— Просто намери колата. — И без да каже нищо друго, излезе и закуцука по коридора, като постепенно ускоряваше крачка.

Двайсет и два часа по-късно

Докато караше на запад от Нюарк към Ървингтън, Д’Агоста имаше чувството, че се е върнал във времето, когато бе патрулно ченге в Четирийсет и първи квартал на стария Южен Бронкс. Западналите магазини, спуснатите кепенци и ролетки, занемарените улици — всичко това напомняше за едни по-нещастни дни. Продължаваше напред, а гледката ставаше все по-мрачна и по-мрачна. Скоро стигна до сърцето на разрухата — тук, насред най-гъсто заселения мегаполис в Америка, цели пресечки пустееха, от сградите бяха останали само изгорели черупки или развалини. Д’Агоста спря на един ъгъл и слезе, готов всеки миг да извади служебния пистолет. И тогава видя насред цялата разруха самотна сграда, стояща като цвете в паркинг, с дантелени завеси, дворче с мушкато и ярко боядисани капаци на прозорците — кътче надежда насред урбанистичната пустош. Пое си дълбоко дъх. Южен Бронкс се беше върнал; този квартал също щеше да се върне.