Читать «По пътя на отмъщението. Два гроба» онлайн - страница 5

— Но загубата на кръв…

— Да — прекъсна го Пендъргаст. — Загубата на кръв. Колко банки ми преляхте?

Пауза.

— Една.

— Една банка. Заради разкъсаните по-малки притоци на вената на Джакомини. Тривиално. — Той размаха рентгеновата снимка като флагче. — Колкото до ребрата, сам го казахте — натъртени, но не и счупени. Пето и шесто, в основата, на около два милиметра от гръбначния стълб. Тъй като са истински ребра, еластичността им ще помогне за бързото възстановяване.

Докторът кипна.

— Доктор Пендъргаст, просто не мога да позволя да напуснете болницата в това състояние. Точно вие…

— Точно обратното, докторе — не можете да ми попречите да си тръгна. Жизнените ми показатели са в приемливите норми. Нараняванията ми са минимални и мога да се грижа сам за тях.

— Ще отбележа в картона ви, че напускате болницата въпреки изричното ми нареждане.

— Отлично. — Пендъргаст хвърли рентгеновата снимка като карта за игра на масичката. — А сега бихте ли ме извинили?

Докторът хвърли последен раздразнен поглед на Пендъргаст, обърна се и излезе, следван от колегата си, който беше довел Д" Агоста.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста, сякаш го е забелязал едва сега.

— Винсънт.

Д’Агоста бързо приближи леглото.

— Пендъргаст. Боже мой. Толкова съжалявам…

— Защо не си с Констанс?

— Тя е на сигурно място. „Маунт Мърси“ са удвоили мерките за безопасност. Трябваше да… — Млъкна за момент, за да се овладее. — Да видя как си.

— Много шум за нищо, благодаря. — Пендъргаст махна тръбичката от носа си, извади иглата на системата от лакътя и свали маншета на апарата за кръвно и пулсоксиметъра. После отметна чаршафа и се надигна. Движенията му бяха бавни, почти механични. Д'Агоста виждаше, че агентът се държи единствено благодарение на желязната си воля.

— Адски се надявам да не си решил наистина да напускаш.

Пендъргаст се обърна да го погледне отново и огънят в очите му — като свирепи живи въглени на иначе мъртвото лице — моментално накара Д’Агоста да си затвори устата.

— А как е Проктър? — попита Пендъргаст, докато спускаше краката си на пода.

— Казват, че е добре. Като се има предвид положението. Няколко счупени ребра там, където куршумите са улучили бронежилетката.

— Джъдсън?

Д’Агоста поклати глава.

— Дай ми дрехите — каза Пендъргаст и кимна към шкафа.

Д’Агоста се поколеба, даде си сметка, че е безсмислено да възразява, и му ги донесе.

Пендъргаст се изправи, като се мръщеше, олюля се едва забележимо, но запази равновесие. Д’Агоста му подаде дрехите и той дръпна завесата.

— Имаш ли представа какво все пак стана в парка? — попита Д’Агоста завесата. — В новините се говори само за това. Петима мъртви, пълна касапница.

— Нямам време за обяснения.

— Съжалявам, но няма да излезеш оттук, без да ми кажеш. — И извади бележника си.

— Добре тогава. Ще говоря, докато се обличам. И после се махам оттук.

Д’Агоста сви рамене. Щеше да изкопчи всичко възможно.

— Беше внимателно — изключително внимателно — планирано отвличане. Убиха Джъдсън и отвлякоха жена ми.