Читать «Паяжината» онлайн - страница 56

— Болен ли е?

— Не става въпрос за здравето му, аз съм патолог.

Жената я изгледа още по-подозрително.

— Сигурна ли сте, че това е къщата, която търсите? Когато излязох, Доминик беше жив и здрав. Нямаше ме само половин час.

— Събирам сведения във връзка със смъртта на приятеля му Саймън Викърс. Може би Доминик е в състояние да помогне.

Мисис Пар заплашително повиши тон.

— Не желая синът ми да се забърква в подобни неща. И той има свои проблеми, но не би се захванал с кражби на коли.

— Няма да бъде въвлечен, само ще му задам няколко въпроса.

Мисис Пар не бе убедена, но все пак отвори вратата.

— Е, тогава заповядайте.

Сам влезе след нея в коридора. Мисис Пар побърза да повика сина си.

— Доминик, имаш посетител.

— Може би не е вкъщи. Позвъних няколко пъти, но…

Жената стовари двете чанти на масата в кухнята и се върна до стълбите.

— Тук е. Просто не си е направил труда да отвори, този малък мързеливец. Доминик, ако не слезеш след десет секунди, ще те довлека за ушите!

Почакаха няколко мига. На площадката над стълбите се появи слаб тийнейджър с пъпчиво лице.

— Някаква патоложка настоява да разговаря с теб.

Доминик слезе само до средата на стълбището, сякаш се боеше от твърдата ръка на майка си. Плахо отмести поглед от нея към Сам. Мисис Пар също извърна глава към нея.

— Е, ето го. Питайте каквото искате.

Гостенката не бе сигурна какви отговори би получила под зоркото око на мисис Пар.

— Ако не възразявате, бих предпочела да поговоря с него насаме. Ще му задам смущаващи въпроси, а знаете колко чувствителни са момчетата на неговата възраст.

— Както желаете. — Погледна сина си. — Отговаряй, без да увърташ, или ще си поговорим сериозно.

Сам благодари на мисис Пар, която се върна в кухнята да извади покупките.

— Да отидем в стаята ти, а?

Доминик кимна и тя се качи след него по стълбите.

Когато влезе в стаята, бе поразена от приликата й с тази на Саймън. Беше по-малка, но имаше същите плакати, тапети и покривка на леглото. На централно място до външната стена бе компютърът на Доминик, заобиколен от скъпа техника. Отстрани бе залепен жълт стикер с рисунка на пчела, също като онази в стаята на Саймън. Имаше само един стол и Сам седна на ръба на леглото, а момчето застана срещу нея с ръце в джобовете, нервно пристъпвайки от крак на крак. Едва сега заговори.

— От полицията ли сте?

Тя поклати глава.

— Защо, да не би да очакваше посещение?

— Не, но приличате на ченге.

Сам бе смутена от тази реплика. Не бе подозирала, че някой би я взел за полицайка.

— Не съм. Както каза майка ти, аз съм патолог.

Момчето сви рамене.

— Все едно.

— Не е все едно.

— Значи нямате нищо общо с полицията?

— Понякога си сътрудничим, това е. — Доминик я изгледа с недоверие. Тя продължи: — Извърших втора медицинска експертиза на Саймън. Затова дойдох да поговорим.

Доминик не откъсна поглед от нея, но остана мълчалив.

— Мисля, че Саймън е убит.

Той застана неподвижно и я изгледа с недоумение. Изглеждаше потресен.

— Убит? Мислех, че е загинал при катастрофата.

— Всички мислеха така, но, изглежда, е бил удушен.

Доминик стана неспокоен.