Читать «Паяжината» онлайн - страница 53

— Имате ли представа какъв е бил кодът на Саймън?

— Съжалявам, доктор Райън, както ви казах, не разбирам от тези неща.

Сам не се отчая.

— Случайно да знаете дали е имал бележник с кодове?

Мъжът смръщи вежди.

— Не мисля. Повечето неща бяха в главата му, беше умно момче. Имаше добра зрителна памет. Но не е зле да попитаме Доминик. Само той би могъл да знае.

Тя замислено кимна.

— В такъв случай най-добре е да ми дадете адреса още сега.

Дерек Викърс излезе от стаята и я остави сама за няколко мига, в които тя успя да потърси с поглед нещо подобно на бележник. Домакинът се върна бързо.

— Милтън, Колтън Роуд номер петдесет и седем. Записах ви го. Тук е и телефонният му номер. Намерих и това, съвсем бях забравил за него.

Подаде й малък скицник. Листовете бяха изпълнени с рисунки на животни и насекоми. На първата страница имаше зловеща рисунка на муха, уловена в огромна паяжина, която здраво стягаше тялото й. Срещу нея бе изобразен заплашително приближаващ се черен паяк с огромни кървавочервени зъби. Отдолу Саймън бе написал: „Мяташ се и се съпротивляваш, но няма път за бягство и краят ти е неизбежен“. Приличаше на кадър от филм на ужасите и бе в контраст с всички останали рисунки в скицника.

Сам погледна мистър Викърс.

— Мога ли да взема това?

Той се поколеба.

— Ще го пазя. Веднага щом отида на работа, ще направя копие и ще ви върна оригинала.

Дерек Викърс кимна.

— Добре, но го донесете колкото е възможно по-скоро. Съпругата ми не иска никоя от вещите на Саймън да изчезне.

— Разбира се. Мисля, че засега това е всичко. Не забравяйте да ми изпратите списъка на приятелите му и бележките си. Не бързайте и се постарайте да бъдат възможно най-подробни. Би могло да се окаже важно.

— Няма да пропусна нищо.

— Един последен въпрос.

Мистър Викърс наостри слух.

— В колко часа излезе синът ви вечерта, когато загина?

— В полунощ.

— Сигурен ли сте? Струва ми се доста късно.

— Винаги излизаше късно. Беше нощна птица. Обикновено се прибираше преди два часа.

— Откъде знаете?

— Родител съм. — Замълча за миг. — Всъщност… бях. Не можех да заспя, докато не се прибере. Бащински тревоги.

Сам бе обзета от мъчителни чувства, но побърза да се отърси от тях и да продължи:

— Пеша ли тръгна?

— Не, с колелото си, навсякъде ходеше с него.

Тя кимна, най-сетне доволна. Когато стигна до входната врата, влезе мисис Викърс с покупките. Щом я зърна, изражението й стана тревожно.

— Доктор Райън, какво ви води насам, за бога? Новини ли има?

Сам се поколеба как да отговори и погледна мистър Викърс, търсейки помощ.

— Не се безпокой, Една, ще ти обясня. — Нежно обгърна раменете й и заедно тръгнаха към хола. — Ела, скъпа, налей си чаша чай и ще ти кажа всичко.

Докато отключваше рейндж ровъра си, Сам чу писък откъм къщата. Явно не съществуваше тактичен начин да бъде съобщена подобна вест.

Ерик Чембърс въздъхна дълбоко, докато избутваше снега с метлата към шахтите на пътното платно. Не знаеше дали има смисъл да си прави труда, защото по улицата не минаваше почти никой. Някога бе срамота човек да остави купчина сняг пред портата си. Но в онези години и доста други неща бяха различни. Времената и хората се променяха, при това невинаги към по-добро. Нечий вик от отсрещния тротоар привлече вниманието му.