Читать «Паяжината» онлайн - страница 51

— Не е необходимо.

— Не искаме подаяния, доктор Райън. Винаги сме си плащали, не сме длъжници на никого. Бих искал и занапред да бъде така.

— Това не е краят, можем да се борим.

— Срещу полицията? Съмнявам се.

— С ваше позволение, бих искала да събера още сведения за смъртта на сина ви. Може бе те ще ми помогнат да убедя полицейските инспектори да променят отношението си.

— Не мисля, че ще одобрят това. Няма ли да си навлечете неприятности?

— Може би, но няма да ми бъде нито за първи, нито за последен път.

— Е, щом сте убедена, имате разрешението ми, разбира се.

Сам чувстваше, че се налага да обясни по-ясно намеренията си.

— Трябва да разберете, мистър Викърс…

— Дерек, казвам се Дерек — прекъсна я той. — Официалностите ми се струват неуместни.

Тя кимна.

— Дерек, и двамата със съпругата ви трябва да разберете, че не мога да гарантирам, че ще намеря още доказателства. Работя сама. Имам малко източници и времето ми е ограничено. Бих могла да обещая единствено че ще сторя всичко, което е по силите ми, но не е сигурно дали ще стигна далеч.

Дерек Викърс се усмихна, макар и да му костваше голямо усилие.

— Само за това ви моля. Вие направихте твърде много за нас, доктор Райън, и сме ви признателни. Бихме ли могли да помогнем с нещо?

Сам бе удивена от увереността, с която мистър Викърс говореше от името на отсъстващата си съпруга. Запита се дали някога би се сближила с някого толкова, че да имат пълно доверие един на друг.

— Всъщност, две неща.

Целият бе в слух.

— Първо, можете ли да опишете всичко, което се случи в нощта на изчезването на Саймън? Не спестявайте никоя подробност, колкото и незначителна да ви се струва.

— Няма проблем. Не бих забравил онази нощ толкова бързо.

Сам леко се усмихна.

— Така и предполагам. Бих искала и списък на всички негови приятели, бивши приятелки, хора, с които се е познавал от скоро и дори такива, за които е споменавал, но никога не сте ги виждали.

— Имаше само един близък приятел.

— Кой беше той?

— Доминик.

— Доминик Пар?

Мистър Викърс кимна, явно изненадан.

— Откъде познавате Доминик?

— Не го познавам. Преподавателят на сина ви е мой приятел, спомена, че с Доминик са били близки. Случайно да имате адреса му?

— Някъде в Милтън. Ще го намеря.

— Не е спешно. Позвънете ми, когато откриете адреса.

— Или Доминик идваше тук, или Саймън ходеше у тях. През повечето време бяха неразделни. Но не съм го виждал след смъртта на Саймън. Би трябвало да намине, не мислите ли?

Сам му се усмихна със съчувствие.

— Бих искала да зная и за екскурзиите, на които е ходил синът ви от две години насам, както и за клубовете и организациите, в които е членувал. Ако наскоро се е случило нещо необичайно, дори и тогава да не ви е направило особено впечатление, споделете го.

Мистър Викърс кимна.

— Няма проблем, но вероятно ще отнеме ден-два.

— Не се безпокойте. Предпочитам да не бързате, за да не пропуснете нещо. Накрая, бихте ли имали нещо против да надникна в стаята на Саймън?

Мистър Викърс не възрази.

— Разбира се, щом смятате, че би било от полза.

Стаята на момчето бе просторна и забележително подредена за тийнейджърска бърлога. По стените висяха множество плакати и снимки, но с изключение на голям постер на „Гънс ’ен Роузис“ и още един на футболен клуб „Кеймбридж Юнайтед“, повечето бяха свързани с прояви на екологични организации. Централно място заемаше компютърът. Бе голям и навярно доста скъп.